Ерик Ръсел: 3 — щастливо число

Последното никак не се връзваше с човека. Ако Бертели е психолог или изобщо има някакво отношение към науката, тогава той, Робърт Кинрад е син жираф. Почти четири години прекараха заедно в този стенещ цилиндър — шестима души, избрани от цялото човечество, шестима, които минаваха за солта на Земята, за каймака на човешкия род. Но тези шестима бяха петима плюс един глупак.

В това се криеше някаква загадка. Кинрад винаги се връщаше на тази мисъл в минутите, когато можеше да си позволи да забрави по-сериозните дела. Загадката го вълнуваше, караше го отново да си представя Бертели, като се почне от печалните очи и се свърши с големите плоски стъпала. В редките минути на спокоен размисъл Кинрад се опитваше, за кой ли път вече (отново безрезултатно), да разбере кой и какъв е Бертели.

Не изпускаше случай да го наблюдава и всеки път се изумяваше от умствената му посредственост — и то у учен, специалист. Наблюдението на Бертели така го бе погълнало, че дори и наум не му идваше да види дали и другите не са заети със същото, било по същите или сходни причини.

Когато Кинрад тръгна за столовата, Марсден дежуреше при уредите за управляване, а Вейл — в двигателния сектор. Останалите трима вече седяха в тясната столова. Той им кимна и седна на мястото си.

Големият светлокос Нилсен, инженер-атомист и по съвместителство ботаник, го измери със скептичен поглед и каза:

— Слънцето го няма.

— Знам.

— А трябваше вече да се появи.

Кинрад сви рамене.

— Но все още го няма — не мирясваше Нилсен.

— Знам.

— И това не ви ли вълнува?

— Не говорете глупости — Кинрад разкъса пакета с обеда и изсипа съдържанието му в пластмасова чиния, разделена на отделения с преградки.

„Бам, бам, бам“ — гърмяха подът, таванът, стените.

— Така, значи според вас аз говоря глупости? — Нилсен се наведе напред и впери очи в него в злобно очакване.

— Да хапнем поне спокойно — предложи Арам, слабият, мургав, нервен космогеолог, който седеше до Нилсен. — И без това не ни е весело.

— Няма защо да ни залъгваш. Искам да зная… — пак почна Нилсен.

Той млъкна, защото Бертели промърмори „Извинете“ и се присегна под носа му за солницата, завинтена на другия край на масата. Когато я отвинти, за малко не легна целият върху масата със солницата в ръка, а после така се дръпна, че едва се удържа да не падне на пода. От изумление облещи очи, скочи, остави солницата, издърпа седалката на стола си по-напред, но когато сядаше, бутна солницата на пода. Бертели пламна от срам, вдигна я с такъв вид, сякаш не бе солница, а голям съд, посоли яденето си и за да остави солницата на мястото, отново целият легна върху масата. Най-сетне я завинти, но когато сядаше, не улучи седалката. Накрая се настани на стола, разгъна въображаема салфетка и огледа боязливо присъствуващите с виновни очи.

Нилсен въздъхна дълбоко и попита:

— Сигурен ли си, че добре посоли яденето си?

Трудният въпрос обърка Бертели. Той сведе очи към чинията си и най-внимателно огледа съдържанието й.

— Струва ми се, добре. Благодаря.

Нилсен престана да дъвче, вдигна очи и като срещна погледа на Кинрад, запита:

— Какво има в него, което няма у другите?

Захилвайки се до уши, Кинрад отвърна:

— И аз самият бих искал да знам. Отдавна се опитвам да разбера, но все безуспешно.

На лицето на Нилсен светна нещо като усмивка и той призна:

— И аз също.

Бертели ядеше мълчаливо и съсредоточено. Дъвчеше както винаги, вдигнал високо лакти, а ръката му неуверено търсеше устата, която просто не можеше да се улучи с лъжицата.

Марсден посочи с края на молива една точка на екрана и каза:

— Ето тази, според мен, е розова. Но може и да ми се струва.

Кинрад се наведе и впери очи в екрана.

— Прекалено малка е. За сега нищо не може да се каже. Почти колкото главичка на карфица.

— Значи, напразно съм се надявал.

— Може и да не е напразно. Може очите ви да са по-чувствителни към цветовете.

— Да попитаме нашия Сократ — предложи Марсден.

Бертели заразглежда едва забележимата точка, като ту се приближаваше до екрана, ту се отдалечаваше, отначало от едната, после от другата страна. Накрая я погледна с присвити очи.

— Навярно е нещо друго — съобщи той, зарадван от направеното откритие, — защото нашето Слънце е оранжевочервено.

— Цветът изглежда розов поради флуоресцентния слой на екрана — с раздразнение обясни Марсден.

— Не знам — съкрушено призна Бертели.

— Ама че помощник имам!