Ерик Ръсел: 3 — щастливо число

— В случая може само да гадаем, твърде далеч е — каза Кинрад. — Само желание не е достатъчно, ще трябва да изчакаме, докато се приближи малко повече.

— До гуша ми дойде това чакане — с ненавист каза Марсден, гледайки към екрана.

— Но нали се връщаме у дома? — напомни Бертели.

— Знам. И това ще ме довърши.

— Не искате да се върнете? — с недоумение запита Бертели.

— Много искам. — Марсден с досада пъхна молива в джоба си. — Мислех, че на обратния път ще е по-леко, просто защото се връщаме. Грешил съм. Жадувам за зелена трева, синьо небе и простор. Не мога повече да чакам.

— А аз мога — гордо каза Бертели. — Защото трябва. Ако не можех, щях да полудея.

— Нима? — Марсден огледа иронично Бертели и намръщеното му лице взе да се прояснява. На края се чу лек смях. — А колко време ви е нужно за това?

Продължавайки да се смее, той излезе от командната кабина и се от прави към столовата. Когато завиваше по коридора, зачу се силният му смях.

— Какво смешно има? — удивен запита Бертели.

Кинрад откъсна поглед от екрана и внимателно го изгледа.

— Как става така, че всеки път, когато някой започне…

— Да, капитане?

— Не, нищо.

Корабът летеше напред, тресейки се: всичките му части и детайли стенеха.

Появи се Вейл — дежурството му бе свършило, отиваше в столовата. Беше нисък, широкоплещест, с дълги, силни ръце.

— Има ли нещо?

— Не сме уверени — Кинрад посочи точката, сияеща сред множеството подобни точки. — Марсден мисли, че е нашето Слънце. Може да е прав, а може и да не е.

— Не знаете? — запита Вейл, като гледаше втренчено Кинрад, без да се обръща към екрана.

— Ще узнаем, когато му дойде времето. Още е рано.

— Нова песен запяхте, а?

— Какво искате да кажете? — рязко запита Кинрад.

— Преди три дена ни казахте, че Слънцето може да се покаже всеки момент на екрана. Това ни повдигна духа — а ние имахме нужда. Не съм свикнал да хленча, но трябва да призная: и аз се нуждая от нещо подобно — той измери Кинрад със злобен поглед. — Колкото е по-обещаваща надеждата, толкова по-силно е разочарованието.

— А аз, например, не се разочаровам — рече Кинрад. — Три дена повече или по-малко е незначителна грешка, като се има пред вид, че връщането трае две години.

— Да, ако курсът е правилен. А аз не съм уверен.

— Тоест мислите, че не съм в състояние да дам правилните координати?

— Мисля само, че дори и най-способните могат да сгрешат — упорстваше Вейл. — Нима първите два кораба не се отправиха към прадедите?

— Не поради навигационни грешки — с дълбокомислен вид подхвърли Бертели.

Вейл го изгледа презрително.

— Та вие разбирате ли нещо от космическа навигация?

— Нищо — призна си Бертели с гримаса на човек, на когото са извадили зъб и кимна към Кинрад: — Но той разбра.

— Обратният маршрут беше изчислен от покойния капитан Съндерсън — каза Кинрад с пламнало лице. — Проверявах изчисленията десетки пъти и Марслен също. Ако ви се вижда малко, проверете ги сам.

— Аз не съм навигатор — сърдито рече Вейл.

— Тогава си затворете устата и нека другите…

— Но аз не съм я отварял! — неочаквано се възмути Бертели.

— Какво не сте отваряли? — погледна го с недоумение Кинрад.

— Устата — обидено рече Бертели. — Не знам защо все с мен се заяждате. Всички се заяждат с мен.

— Грешите — каза Вейл. — Той…

— Ето, виждате ли, пак аз греша. Аз винаги греша. Никога, според вас, не съм прав.

Бертели въздъхна силно и, размърдвайки мудно огромните си крака, се потътри с мъченически вид към коридора.

Вейл го проследи с изумен поглед и каза:

— Изглежда страда от мания за преследване. И то човек, който се има за психолог.

Вейл се наведе към екрана и съсредоточено го заразглежда.

— Коя според Марсден е Слънцето?

— Ето тази — посочи Кинрад.

Вейл впери алчен поглед в светещата точица.

— Да се надяваме, че е прав — каза той и излезе.

На другия ден у Арам се прояви същият синдром, който погуби Вейгарт. Седеше си най-спокойно до Нилсен и побутваше яденето с вид на човек, който няма апетит. Изведнъж, без да каже нищо, и без да промени израза на лицето си, скочи и хукна навън. Нилсен се опита да го задържи, но не успя. Арам изскочи като куршум в коридора и затича към люка. Нилсен хукна подире му, а след него и Кинрад. Бертели замря на мястото си с вилица в ръка, вперил безизразен поглед в отсрещната стена, наострил големите си уши, за да чува какво става в коридора.

Хванаха Арам в момента, когато с трескава бързина се опитваше да превърти винта на люка в обратната посока. Дори и да го въртеше правилно, едва ли щеше да успее да отвори люка. Слабото му лице бе пребледняло, задъхваше се от напрежение. Нилсен го обърна към себе си и го удари с юмрук в челюстта. Ударът бе по-силен, отколкото изглеждаше отстрани. Мъничкият и крехък Арам се олюля и, загубвайки съзнание, се свлече на пода. Нилсен потърка кокалчетата на пръстите си и, промърморвайки нещо под носа си, провери добре ли е завинтен винтът. После отнесоха Арам на леглото му. Нилсен остана да го пази, а Кинрад отиде за спринцовка. Арам трябваше да прекара следващите дванадесет часа в сън. Това бе единственото средство в такива случаи — изкуствено предизвиканият сън даваше възможност на възбудения мозък да почине и на опънатите нерви да се успокоят.