Ерик Ръсел: 3 — щастливо число

Почти цял час той им свири на обой и правеше такива неща с инструмента, каквито никой не бе повярвал, че е възможно. Накрая изобрази сблъскване на автомобили — тревожни звуци на клаксони, удар и яростна кавга на шофьори. Нилсен за малко не падна от стола от смях. После Бертели извади челюстите си, лицето му стана като гумено и запоказва някаква пантомима.

В края на осмия ден, когато налагаше една от лентите върху екрана, Марсден откри, че звездите от лентата съвпадат със звездите на екрана, нададе вик и всички дотичаха при него.

Розовата светеща точка, сега вече значително по-ярка, наистина беше Слънцето. Гледаха го и облизваха пресъхналите си от вълнение устни. Когато си затворен в бутнлка, четирите години в звездните простори могат да ти се сторят четиридесет. Един след друг се отбиваха в кабината на Кинрад и ликувайки, прочитаха висящия на стената плакат:

Новото напрежение, неприличащо никак на онова, което беше досега, нави на кълбо опънатите им и без това до краен предел нерви — прекалено дълго бяха чакали това, което скоро щеше да се случи.

Духът на екипажа се повдигна. Дрънченето и тръскането вече не им се струваха досадни — сега те всяваха надежда.

И най-сетне чуха едва доловимия глас на Земята. От ден на ден гласът укрепваше и ето, той вече гърмеше от високоговорителя, а от предния илюминатор се виждаше част от планетата.

— От мястото, където стоя, виждам океан лица, устремени към небето — говореше дикторът. — Над половин милион души са се събрали тук в този велик за човечеството час. Сега всеки момент може да чуете рева на първия космически кораб, завръщащ се от полета до друга звезда. Не намирам думи, за да предам…

Най-страшното бе веднага след приземяването. Оглушителна музика, гръм от приветствия, ръкувания, речи и позиране пред фоторепортьорите, кинохрониката, телевизионните обективи и пред безкрайно многото любителски кинокамери.

Най-после всичко свърши. Кинрад се сбогува с екипажа. Ръката му усети мощното мечешко стискане на Нилсен, лекото и сърдечно ръкостискане на Арам, плахото срамежливо докосване на Бертели.

Кинрад го погледна в печалните очи и каза:

— Е, сега те като вълци ще се нахвърлят върху всички данни, които събрахме за тях. Надявам се, завършихте книгата си?

— Каква книга?

— Е, мен трудно ще ме измамите — и той многозначително намигна. — Нали бяхте назначен на длъжността психолог?

Без да дочака отговора му, той взе бордовия дневник и се отправи към управлението.

Тук нищо не се бе изменило за тези четири години.

Бенкрофт седна на бюрото си и каза с виновна иронична усмивка:

— Пред теб е един шишко, който се радва, че са го повишили по служба и са му увеличили заплатата.

— Поздравявам те.

Кинрад остави на бюрото книжата и също седна.

— И едното и другото бих сменил с удоволствие срещу младост и приключения.

Бенкрофт хвърли пълен с жадно любопитство поглед на донесеното от Кинрад и продължи:

— Имам към теб маса въпроси, но знам, че отговорите са скрити нейде из тия страници, а ти сега навярно бързаш за в къщи.

— Ще дойдат да ме вземат с вертолет, ако се проврат през тази навалица във въздуха. Имам на разположение още двадесетина минути.

— Тогава ще се възползувам — и Бенкрофт го загледа изпитателно. — Какво можеш да кажеш за съдбата на първите два кораба?

— Претърсихме седем планети — нищо не открихме.

— Не са кацали, не са се разбивали?

— Не.

— Значи са продължили да летят?

— Очевидно.

— Защо, как мислиш?

Кинрад се поколеба, поле каза:

— Това е само мое предположение. Мисля, че са загубили няколко човека — нещастен случай, болест. А останалите са били твърде малко, за да управляват кораба. — Той помълча и добави: — И ние загубихме трима.

— Лошо — лицето на Бенкрофт помрачня. — Кои именно?

— Вейгарт, Докинз и Съндерсън. Вейгарт умря още на отиване. Не можа да види новото слънце. Ще прочетеш сам, там всичко съм описал — Кинрад кимна към книжата. — Другите двама загинаха на четвъртата планета, която не е пригодна за заселване.

— Защо?

— Под повърхността й живеят големи лакоми същества. Слоят на почвата е дебел шест дюйма, а под него — пустота. Съндерсън отиде да види — и изведнъж пропадна в червената мокра паст с размери четири на десет фута, която веднага го погълна. Докинз се спусна да го спасява и пропадна в друга такава паст. — Като стисна сплетените си пръсти, той завърши: — Нищо не можехме да направим — нищо.