Матю Райли - Плашилото

Наказанието на Съвета бе нещо, което трябваше да се избягва.

През петдесетте години Джоузеф Кенеди беше изгубил двама от известните си синове за неподчинение на нареждането на Съвета да прекрати деловите си отношения с Япония.

През трийсетте години бебето на Чарлз Линдбърг бе отвлечено и убито, докато самият Линдбърг беше подложен на клеветническа кампания, твърдяща, че е почитател на Адолф Хитлер — само защото се бе възпротивил на заповедта на Съвета да не къса деловите си отношения с нацистите.

От по-ново време датираше случаят с наглия борд на „Енрън“. И всеки знаеше какво се е случило с него.

Телеконференцията напредваше. Джонатан Килиън запази мълчание.

Смяташе, че по този въпрос е по-наясно с нещата от Съвета.

Зимбабвийският експеримент — негова идея — категорично го беше доказал. След десетилетия на икономически репресии от страна на европейците бедните африканци бяха престанали да се интересуват от правото на собственост на белия човек.

И докладът „Хартфорд“ за глобалното увеличаване на населението — и намаляването на населението на Запада — само още повече потвърждаваше неговата позиция.

Но сега не бе моментът да спори.

Официалната работа на телеконференцията приключи и неколцина членове на Съвета останаха в ефир, за да си поговорят.

Килиън само ги наблюдаваше.

Един от тях казваше:

— Съвсем наскоро купих правото на сондиране точно за един милиард. Казах им: „Вземете го, иначе се отказвам“. Тъпите африкански правителства просто нямат избор…

Председателят се смееше:

— Онзи ден се натъкнах на оная Матенкор у Спенсърови. Определено е агресивна кобилка. Пак попита дали ще обмисля кандидатурата й за членство в Съвета. Казах й: „Колко имате?“ „Двайсет и шест милиарда“ — отвърна тя. „А вашата компания?“ „Сто и седемдесет милиарда.“ И аз й викам: „Е, това е достатъчно, естествено. Какво ще кажете: ако сега ми направите свирка в мъжката тоалетна, ще ви приемем.“ И тя изхвърча навън!

„Динозаври — помисли си Килиън. — Старци. Стари идеи. От най-богатите бизнесмени на света би трябвало да се очаква повече“.

Той натисна един бутон, прекъсна сигнала и всички телевизори по стените угаснаха.

Въздушното пространство над Турция

14:00 местно време (06:00 ИСВ САЩ)

Микродотите, които бяха полепнали по ИО–88 на Демона Ларкъм, разказваха странна история.

След като бе напуснала въгледобивната мина „Карпалов“, групата бе отлетяла за едно контролирано от британците летище в Кундуз — факт, който незабавно задейства аларма в главата на Скофийлд.

Защото това означаваше, че в този случай Ларкъм работи с безмълвното одобрение на британското правителство.

„Лош признак“ — помисли си капитанът, докато се носеше в небето на задната седалка на „Черния гарван“. Значи британците знаеха какво става…

На летището в Кундуз хората от ИО–88 се бяха разделили на две групи, едната от които отлетя по посока на Лондон, а другата — към северозападното крайбрежие на Франция.

Самолетът, който летеше за Лондон — новичък „Гълфстрийм IV“, — бързо се отдалечаваше от втория, тромава товарна машина C–130J „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили.

В момента изтребителят на Найт се движеше успоредно на самолетите на Ларкъм, като използваше стелт способностите си.

— Типична тактика за Демона — отбеляза Черния рицар. — Да раздели хората си на група за доставка и ударен отряд. Праща ударния отряд да ликвидира следващата жертва, а групата за доставка носи главите на уреченото място.

— Изглежда, ударният отряд отива в Лондон — каза Скофийлд. — Търсят Розентал.

— Най-вероятно — съгласи се Найт. — Какво ще правите?

Капитанът не можеше да мисли за нищо друго освен за Гант.

— Искам херкулеса — отвърна той.

Найт натисна няколко клавиша на компютърния пулт.

— Добре, влизам в техния компютър. След деветдесет минути самолетът им трябва да зареди над Западна Турция.

— Откъде излита зареждащият самолет? — попита Скофийлд.

— Точно след четирийсет и пет минути от британската военновъздушна база „Акотири“ на Кипър трябва да излети аеротанкер ВС–10.

— Добре. Книга и Майка, Руфъс ще ви закара в Лондон. Намерете Бенямин Розентал преди ударния отряд на Ларкъм.

— Ами ти? — попита Майка.

— С капитан Найт слизаме на Кипър.

След четирийсет и пет минути един британски ВС–10 „Викърс“ излетя от островната си писта на Кипър.