Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Георги Ганев

Георги Ганев е роден на 2 юни 1949 г. в гр. Габрово. Средно образование завършва в родния си град. Учи задочно българска филология във Великотърновския университет.

В момента е редактор във в. „Тревненски зов“.

Свои разкази е публикувал в централния и местния печат.

Печелил е награди от литературни конкурси. Първата му книга с разкази „Страх от врабчета“ („Профиздат“) излиза през 1987 г.

„Анатомия на плашилото“ е първият му роман.

Ако човек беше птица или по-точно, ако в един миг му пораснеха крила, с които успешно да се издигне във въздуха, той може би щеше да лети неуморно и безразсъдно, докато му се схванат крилата и изпита непозната болка в плешките. Той щеше да кръжи лек и свободен, възторжен и радостен, чуващ единствено свистенето на вятъра в маховите пера. Опиянен от летежа, той сигурно ще забрави, че неговото призвание е да ходи по земята.

От висотата на своя странен и непредвидим в последствията полет човекът щеше да види, че кръстопътят под него прилича на главна буква Ж. Тая буква лежи на земята, разперила ръце и крака до хоризонта, сякаш разпъната по всички посоки на света. Но в това разпъване не личи никакво насилие, защото тая буква е изписвана в продължение на много години и нейното начертание е вървяло с нуждите на времето.

Пътят от града до изоставената кариера се пресича от новия асфалтов път, свързващ селото и града. Мотелът остана встрани от главната магистрала, но както гражданите, така и селяните редовно го посещават.

Точно в пресечната точка на двата пътя минава средната чертица на буквата. Тя е бродирана от копитата на кошута, спечена следа от гумен цървул напомня за отпечатък върху камък от птицата археоптерикс. Дори лекоатлетическа спортна обувка е ръфнала голата земя с гумените си зъби. Човекът, който е имал щастието да се сдобие с крила, вижда, че действително не са го излъгали, че наистина кръстопътят прилича на главно Ж. Но това е поглед отгоре. Тръгналият с лозарска помпа на гърба, бегачът, който тича за здраве, или шофьорът не се интересуват от това. Твърде често те не забелязват и самия кръстопът, дори не спазват предимството, защото за всеки е важно да държи избрания от него път, а не да се заглежда и отбива тук и там.

Ъгълът, образуван от пътя за кариерата и пътя за града, е изпълнен с лозя. Долу в ниското, на две крачки от мотела, като калайдисана тава блести малко изкуствено езеро.

Голото възвишение е припечено, гладко и плодородно. В най-високата точка, сред едно от лозята, стърчи ТО. Отдалече прилича на замислен, меланхоличен човек, защото къртица е ровила в основата му и се е килнало на една страна. Всъщност това са няколко непотребни дрехи, които вятърът от време на време издува, без да ги пълни със сила. Дори от главата му, направена от кратуна, е извадено семето, за да даде живот на нови кратуни. Това чучело трябва да създава представата за човек и да държи настрана крадливите птици. Всичко по него е чуждо и непотребно и ако е вярно, че дрехите правят човека, то за НЕГО това се отнася с пълна сила. За НЕГО дрехите са въпрос на съществувание, защото само те правят плашилото.

Атанас Петров — 58-годишен, кооператор:

Имах едно куче — свинар. Всякакви кучета съм имал: и гончета, и пилещари, обаче като това куче…! Е, какво да ти река сега? Куче с образование, завършило специални курсове в една софийска ферма. Свинар не, ами професор по свинете беше. Хем яко, хем умно и те гледа като човек. Кучето и човекът се познават по очите. Някой път седна до него и го гледам, то накланя глава насам-натам и като че ли ми вика: „Голям авджия си, дядо Атанасе, никой не може да ти се опре ни на хвъркато, ни на заек, ни на глиган, ама без мене си за никъде!“

Смятай колко се беше прочуло, че чак в Хасково знаеха за него. А хасковлиите са много мераклии ловци и диви прасета имат много, обаче кучета нямат! Защото доброто куче не ще само да е завършило курсове, да те гледа умно, ами иска да има и добър стопанин. Миналата есен при нас ловува някакъв професор. Мераклия човек! Кучето му хубаво, специална каишка от чужбина му изписал, с гребенче през час го сресва. Като го пуснахме в гората, се разбра, че не само на глезотии е научено, ами и на работа. Пет заека на стопанина си изкара, а той им подкова петалата. Като заскимтя онова ми ти куче, като зави жално и милно, и забягна. Чак след година се чу, че било в съседния окръг. И знаеш ли защо не се върна тогава? От срам!