Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Когато отиде на лозето ли, намери обувките?

Кои, ония хубавите обувки ли? Дето бяха с гума отдолу и с дебели връзки. Не! Обувките ги намерих преди това. Ама, чакай, аз ще ти разказвам подред, че да ти стане по-ясно!

Сутринта станах, нахраних животните, защото жена ми беше заминала рано-рано на полето. Пръскачката си я държа на лозето, тъй че взех само торбата с хляба за закуска и тръгнах. Мислех за час-два да го напръскам и да се прибера в стопанството да си гледам моята работа.

Предния ден жената, дето си имахме приказка, ми каза, че ще накара един човек с каручка да й изкара варела с разтвора. Малко ме усъмни тая работа с тоя човек, но чужда жена, не иде да й се месиш в работите. Отидох първо на нашето лозе, взех си пръскачката и тръгнах към другата страна на баира, където е нейното. Има-няма петстотин метра път. Стигнах лозето, гледам за варел с разтвор — ни варел, ни разтвор. Шмекер жена излезе тая. Ама понеже съм дал дума, нямаше как. То поне да беше пуснала нещо авансово, ами то само казал-рекъл. Върнах се назад. Между лозята сме си направили един циментен резервоар и в него няколко човека си правим разтвора. Напълних помпата и взех да мисля откъде да мина за по-направо. Мисля, мисля, с пълна пръскачка на гърба все далеч ми се вижда това лозе. То и кисело излезе после гроздето, само дето бъхтах толкова път.

Реших да мина по обиколната пътека. Може да е по-далеч, но пък и по-равно. Тръгнах и бях изминал около стотина метра, когато видях пред мене нещо да се жълтее. Какво ще е, викам си, това жълтото, и веднага помислих за змия. Отстъпих малко встрани и за всеки случай стиснах по-здраво лулата на пръскачката. Забих поглед в храстите и застанах неподвижно. Стоя и не мърдам. По едно време гледам, левият ми крачол трепери. Тюх, рекох си, не съм добре с нервите. На лекар ходих, хапчета гълтам, сиропи пия! При такава жена кой ще е добре! Мислено си давам кураж. Викам си, Рачо, войник си ходил, мобилизирван си, колко дувара си прескачал нощем, а те е страх от жълто нещо. Като присегнах с лулата, видях, че и тя трепереше. Замахнах леко и чукнах жълтото внимателно, за да не би да го разсърдя много. То изкънтя на кухо и се преобърна. Гледай ти какъв пътък! На него пишеше: „А — ДИ — О — С“.

— Адидас, бай Рачо. Така се казва фирмата, която произвежда тези обувки.

Как да е де! Понечих да ги извадя, ама пак с лулата и без да искам, съм стиснал дръжката. Хем виждам, че е обувка, а скочих като ужилен, като чух да съска. Пък то да имало в пръскачката малко въздух. Аз ти казах и преди — не съм добре с нервите. Добре все пак, че не ги изцапах със син камък. То като ги изцапаш със син камък, по-добре ги хвърли някъде да не се виждат, че да се подлъже и друг.

Свалих помпата и седнах на пътеката. Взех ги в ръце и като гъби ги огледах отвсякъде. Първото нещо, което си помислих, е дали ще ми станат. На око като ги мерих — като за мене са. Но окото лъже! Вървиш след някоя булка, гледаш отзад всичко й е наред, а като я изпревариш и я погледнеш — отвори се, земьо, да падна. Окото е лъжливо и ненаситно — от мене да го знаеш. Обаче моето око никога не ме лъже. Е, послъгвало ме е, но докато бях млад, защото младото око лесно се лъже. Събух си цървулите и ги премерих. Станаха ми, само ме стискаха малко на лявото кутре. Надигнах се и се поразтъпках нагоре-надолу по пътеката. Е, какво да ти кажа сега! По-друго стъпва човек с такава обувка. Хем меко, хем леко и някак си мазно стъпваш. С такава обувка в чужда къща влизам посред нощ. На сутринта като изляза, пак няма да ме усетят. То за такава работа по нощите е най-добре да ходиш бос, че като те хванат, да не ти станат зян поне обувките.

Понарадвах им се, кутрето ме заболя и ги събух. Нахлузих пак цървулите, а новите обувки взех под мишница, нагърбих пръскачката и поех по пътеката. След като онази жена ме преметна с разтвора, сега бях доволен, че съм намерил нещо хубаво, и заради туй работата не ми тежеше. Напръсках лозето надве-натри, прибрах пръскачката и се измих хубаво със събрана дъждовна вода. Обух новите обувки и си тръгнах към село. Стъпвам като на парад, подире ми се вдигат малки облачета от прах, сякаш по облаци стъпвам.

Вечерта моята жена, като че ли някой й е казал, че си ида, ме срещна пред портата. Подшушнал й е някой нещо, иначе откъде-накъде ще ме чака. Уж беше на работа, пък си дошла по-рано, пъхнала ръце под престилката и ме чака. Човек като я погледне, ще си помисли, че се кани да месва хляб, само чака да й втаса тестото. Даже ми отвори и вратата да си вляза и аз се проврях покрай нея, защото е много дебела. Тръшна вратата след себе си и на мен ми стана ясно какво се задава. Понеже съм човек притеснителен, взех, че се спънах в долното стъпало. Че като взе да кълне и да се тръшка като заклано пиле: „Боже господи, с какъв мъж си ме събрал, господи, какъв мъж си ми дал да водя! С нови обувки се нагласил, за да пръска лозето на оная… Пък аз, божичко, цял ден се бъхтам, двата края да свържа. Нашето лозе маноса, боже, той тръгнал на оная да пръска, дробът ти да се пръсне дано!“