Георги Ганев - Анатомия на плашилото

Бегачът се отдалечаваше, а аз още усещах заешко топуркане в гърдите и ми стана смешно. Човекът си бяга, пет пари не дава за мен! Малко преди да се шмугне в храстите, видях как обувките му описваха жълти кръгове, сякаш се търкаляха по пътеката. Подобно движение извършват лопатките на водното колело, ако си спомняте, такива има много на морето. Никога дотогава не бях виждал такива обувки. Те ми взеха очите, фосфоресцираха и ме привличаха като пеперуда на улична лампа. Аз съм човек впечатлителен, но едни обувки трудно могат да привлекат вниманието ми. Тогава в една торба носех десетина чифта, но нито един от тях не приличаше нито по цвят, нито по модел на тези на спортиста. В торбата имаше обувки с гума и гьон, подпетени и с износени ходила.

— Какви бяха тези обувки? Къде ги носехте?

Аз не съм обущар, но не съм и крадец. Понеже ви имам доверие и зная, че няма да ме издадете, ще ви кажа нещо за тази работа. Искам обаче да разберете, че в това не влагам нищо престъпно. Даже не мога да ви дам долу-горе свястно обяснение защо правя всичко това.

При мене се получи нещо като хоби. Събирах обувките така, както се събират гъби. Постепенно започнах да се увличам, като марколюбителите например. Влизах рано сутрин в някой жилищен блок от новите квартали и обхождах етажните площадки от горе на долу. Макар действията ми да приличаха на кражба, аз отнемах нещо, което е направо за изхвърляне и нито за миг не допусках, че върша престъпление.

— Това е твърде заплетен казус! Къде работите?

Работя като оператор на металорежеща машина с цифровопрограмно управление. Не обичам да се хваля, но ако кажа, че на моята възраст съм постигнал върха на квалификацията, нито ще излъжа, нито ще се изфукам. Аз съм роден на село, израсъл съм, дето се вика, на полето, но от тая работа нищо не разбирам. От малък ме влече техниката. Има и друго — гледам си съзнателно работата, спирам навреме, почвам навреме, гледам да съм незабележим и може би затова ми викат мухльо. Може би защото нямам особени желания или поне непостижими желания. Даже си мисля, че няма какво повече да искам. Имаме на село голяма двуетажна къща. Вторият етаж е мой, обзавел съм се много добре. Имам баня с вана, за каквато могат да мечтаят мнозина граждани. Пътят ми до града е двадесет минути, а автобусите са на половин час. Все едно че живея на вила. Доволен съм, ако мама направи два-три пъти в седмицата сутляш, да дават филми от времето на нямото кино или нещо интересно и да си наглеждам зайците порода „Великан’“. Виждали ли сте? Зайците „Великан“ са особено нещо — хем заек, хем великан.

Какво да искаш повече — всички не можем да бъдем на екрана, трябва да има и зрители!

Имах една приятелка, работеше като качествен контрольор в завода. Тя вече е женена, има и две деца, но няма какво да си кривя душата — продължавам да мисля за нея. Срещаме се рядко, казваме си по нещо, но то не е снимка, да я скъсаш и да я хвърлиш в кошчето.

Преди няколко седмици я видях отново. Беше се наредила на една опашка, така че можех да я разгледам, без тя да ме види. Нищо особено нямаше в нея — жена като жена, облечена прилично, сресана, може и червило да е имала, но аз това не го видях. Видях само подпетените й обувки, изглежда, обути набързо, колкото да изтича до магазина. Беше толкова грозно, че ме досрамя и изпитах съжаление към себе си.

— Каква връзка има между нейните подпетени обувки и адидаските?

Един ден моята приятелка ме покани на гости. Искаше да ме запознае с родителите си, нещо, на което на село му викаме сгледа.

Казах на нашите и после съжалих, че го направих. Мама, горката, се разболя от мерак. Баща ми ме попита само имам ли пари, прави се, че не е станало кой знае какво и само припомня на мама как кога ходил да я иска, нов костюм си бил купил, нови обувки, ланеца на брата си взел…

Реших да не им развалям празника, макар че си имам всичко. Изтеглих от книжката пари и се облякох от главата до краката. Старите примират, защото вече ме бяха отписали. Голяма радост беше.

В уречения ден позвъних на вратата и ме посрещна майка й. Кимна ми любезно с глава, с една цикламена усмивка от червило, но не ме покани вътре. През открехнатата врата се чу неясно шушукане. Аз съм винаги нащрек и си казах: „Станойко, шушу-мушу къща разваля.“ Подразбрах, че говорят за мен, наведох се досами вратата и чух майка й да казва: „Кажи му да си събуе обувките, че то там по село — кал и говежди фъшкии…“

Моята приятелка се показа зачервена от притеснение. В ръце държеше терлици, ушити от износено палто и украсени с гайтан като черкезки елек. Направих се, че нищо не съм чул, и се усмихнах. Обаче аз си зная какво ми беше.