Георги Ганев - Анатомия на плашилото

— Не мислите ли, че той се е събул пред вратата на своята голяма цел, в преддверието на очакваната победа, а в този важен момент вие сте му взели обувките?

Не ви разбирам и не се наемам от чуждо име да кажа такова нещо. Бях чувал или чел по вестниците нещо за Ташко, но не го познавах лично. При срещата ни в лозята, не можех да зная кой е. Въпреки това той предизвикваше уважение, някакъв респект с красивото си бягане и аз нямаше да взема обувките, ако не бях убеден, че те повече няма да му трябват. Когато мина покрай мен, чух, че се заканва на някого. Човек не се заканва на себе си, той мълчаливо се самоизяжда, а което е още по-лесно и по-естествено — той се заканва на другите. Аз бях скрит зад храстите, така че не можеше да ме види. Пък и за какво ще се заканва на човек, който спокойно си лежи в храстите и мирно си пуши цигарата? Премислих ги тези работи набързо и чак след това забелязах, че повдига леко върха на лявата си обувка и стъпва повече на пета. Това бе достатъчно да разбера, че обувката му стиска и той се заканва на нея. За мен оставаше само да изчакам, да се наведа и да ги откъсна като гъби пачи крак. И аз направих точно така, дори се наведох съвсем малко и ги измъкнах изпод храстите. Бях много доволен, че всичко стана така лесно, даже си подсвирквах, докато вървях към мястото, където палех огъня. Представях си как върху кладата от стари и непотребни обувки ще сложа жълтите маратонки. Когато огънят загори, те ще се изкривят, ще заприличат на какавиди, а после като пеперуди от тях ще литнат пламъчета…

Вървях по пътеката и вече приближавах мястото, когато неочаквано лекоатлетът се появи зад гърба ми. Не се обърнах да го видя, а го познах по шляпането на босите крака. Изпитах чувството, че не тича по пътеката, ами удря шамари. Без да се колебая, като мислех, че е видял да вземам обувките, ги хвърлих зад мен и затичах. Надявах се, че след като си върнал това, което са му взели, ще се откаже да ме преследва. Оказа се, че съм се излъгал, че се потвърждава това, което казах преди, че обувките не са му нужни, защото той не се спря, а продължи подире ми. Изведнъж той извика: „Часовникът!“ Тази съвсем обикновена дума ме подлуди. Тя излезе като хрип от заморените му гърди. Ако бях я чул, когато лежах спокойно на земята, щях да я почувствувам не като заплаха, а като вик за помощ. Но дори и тогава, когато бягах уплашено, ми се стори, че чрез нея искаше да изрази някакво безгранично отчаяние. Очаквах, че ще ме напсува, ще ми вика крадец и всякак, но не и това.

В уплахата си бях забравил да хвърля торбата, излишната тежест ме удряше в кръста и ми пречеше да бягам. Държах я с две ръце, приведен под тежестта й, и можете да си представите какъв успех в бягането можех да имам при това положение. Същевременно не ми се искаше да я хвърлям, защото само аз си знам с какво треперене съм я пълнил из жилищните блокове. Даже си мислех, че като ме хване, ще отворя торбата и ще му кажа, че събирам стари обувки. Видял съм неговите на пътеката и съм прибрал и тях. Това оправдание обаче не ме успокои, защото вече усещах горещия му дъх по врата си. Тази близост бе толкова ужасяваща, че хвърлих торбата. Сега изпитвам угризение, че постъпих така, защото той сигурно се удари лошо, но какво да правиш — първо идва страхът, след това угризенията.

Спортистът не очакваше това, препъна се и тежко тупна на земята. Падайки, той отново, почти в ухото ми извика: „Часовникът!“ Аз прихълцах от отчаяние и невъзможност да се изкопча. Вече си представях затвор, решетки и така нататък. В този миг у мене се надигнаха неподозирани сили. Изпитах чувството, че ако махна с ръце, и ще полетя. Може би всъщност само душата ми полетя от страх. Това падане ми даде възможност да дръпна малко напред, вече не усещах горещото му, но равномерно дишане. И все пак мисълта, че той е трениран бегач, а аз бягам със сетни сили като подплашен заяк, ме обезкуражаваше. Вече бях на границата на възможностите си, онова чувство за почитане бе заменено от оловна тежест в краката. Може би щях да му избягам, ако отново не бе извикал тази страшна дума. Краката ми се подкосиха и паднах на пътеката. Човекът връхлетя върху ми, затисна ме и сграбчи ръката ми. Изви я така рязко, че извиках от болка. В този миг сякаш подивях от ужас, бях обхванат от животинско настървение и аз, човекът, който в живота си не съм причинил никому болка, го захапах. Усетих солен вкус в устата си и вместо да се уплаша, впих още по-силно зъбите си. Беше ми все едно какво ще стане с мен, дали ще ме бие, дали ще ме убие. Важното беше да предизвикам колкото се може по-голяма болка, но той сякаш не чувстваше нищо. Гледаше часовника ми с разширени очи, но това беше само за миг. Наведе се и целуна стъклото. После започна да вика.