Матю Райли - Плашилото

Килиън бе вдъхновен от действията на японските войници по време на обсадата на китайския град Нанкин през 1937 година.

През онези три героични седмици японците бяха подложили китайците на неизразими мъчения. Бяха убити над триста и шейсет хиляди души. Разказваха се ужасии за войници, които провеждали състезания по обезглавяване или още по-страшно, давали на бащите избор — или да изнасилят родните си дъщери, или да гледат как ги изнасилват. А също на синовете — или да правят секс с родните си майки, или да умрат.

Това заинтригува Килиън. Обикновено китайците взимали достойното решение и избирали смъртта пред извършването на такива отвратителни неща.

Но някои постъпвали иначе.

И тъкмо това забавляваше Килиън. Докъде са готови да стигнат хората в стремежа си към самосъхранение.

И затова бе накарал да поставят гилотината в Ямата на акулите.

Тя беше предназначена да дава на жертвите подобен избор.

Да ги сполети ужасна смърт, като се оставят на милостта на тигровите акули, или да умрат бързо и безболезнено от собствената си ръка на гилотината.

Понякога, когато в ямата имаше няколко души (както днес), Килиън им предлагаше фаустовска сделка: „Убийте шефа си на гилотината и ще освободя останалите“. „Убийте тази истерично пищяща жена и ще освободя останалите“.

Естествено никога не освобождаваше никого. Но пленниците не го знаеха и в повечето случаи самите те умираха с окървавени ръце.

Петимата в ямата отчаяно дращеха по стените. Прииждащата вода бързо се покачваше.

Една от помощничките на №5 успя да се покатери донякъде по стената — използваше тясна каменна опора, — но един здравеняк бързо я дръпна долу, защото видя в опората своя шанс за оцеляване.

Килиън с огромен интерес ги наблюдаваше от южния балкон.

„Един от тези хора струва двайсет и два милиарда долара — помисли си той. — Другите печелят по около шейсет и пет хиляди годишно. И все пак в момента всички са абсолютно равни.“

„Анархията — каза си Килиън. — Великата изравнителка.“

Скоро водата достигна метър и половина — до гърдите — и двете тигрови акули мълниеносно навлязоха в ямата. Отначало хората се спасяваха върху каменните острови, но след малко и те бяха залети.

Петима души. Две акули.

Грозна гледка.

Акулите нападнаха безпомощните хора — блъскаха ги във водата, повличаха ги под повърхността, разкъсваха ги. Кръв оцвети клокочещите вълни.

След като и втората акула довърши първата си жертва в кървава пяна, двете помощнички се убиха една друга на гилотината.

Както и самият №5.

За да не бъде изяден от акулите, той предпочете сам да си отсече главата.

После всичко свърши и прииждащата вода погълна подиума с гилотината, изличи уликите, акулите погълнаха обезглавените трупове и Джонатан Килиън III се обърна и тръгна към офиса си за обедната телеконференция.

Лица на телевизионни екрани, монтирани на стените.

Лицата на другите членове на Съвета, включващи се от различни точки по света.

Килиън зае мястото си.

Преди пет години беше наследил огромната империя на баща си — лабиринт от компании, известен като „Аксън Корпорейшън“. Освен всичко останало, империята произвеждаше ескадрени миноносци и ракети с голям обсег на действие за американските ВС.

През всяка от трите години след бащината си смърт Джонатан Килиън петкратно бе увеличавал годишните приходи на „Аксън“.

Скоро след това получи официална покана да се включи в Съвета.

— Член номер дванайсет — обърна се към него председателят. — Къде е член номер пет? Отседнал е при вас, нали?

Килиън се усмихна.

— Разтегна си мускул в басейна. В момента личният ми лекар го преглежда.

— Всичко готово ли е?

— Да — отвърна Килиън. — Корабите от „Корморан“ са заели позиции по целия свят, оръжията им са в готовност. Миналата седмица труповете бяха доставени в Америка и моята лаборатория в Норфолк щедро беше оплискана с тяхната кръв — в очакване на американските инспектори. Всички системи са в готовност и очакват сигнала.

Килиън замълча за миг. И направи решителната крачка.

— Естествено, господин председателю — прибави той, — както вече казах, още не е късно да направим още една стъпка…

— Член номер дванайсет — остро го прекъсна председателят. — Курсът на действие е приет и няма да се отклоним от него. Съжалявам, но ако още веднъж повдигнете този въпрос, ще ви бъде наложено наказание.

Килиън сведе глава.

— Както желаете, господин председателю.