Джонатан Раб - Ръкописът Q

Перети го гледаше. После каза:

— Знаете, разбира се, че единствената основна задача на Църквата е да поддържа и засилва тази връзка.

— Не съм сигурен, че вече бих се съгласил с това.

— Добре — каза Перети. — Тогава, за съжаление, ще трябва да ви загубим.

— Така е — добави Аниели и стана. Усмихна се, за да намали напрежението, и каза: — Оставяте ме сама с Негово преосвещенство.

После погледна Перети и се засмя.

— Казах ви, че с мен не се работи лесно.

— Ще го запомня — усмихна се кардиналът.

— Пепелници — каза Пиърс. — Препоръчвам ви ги като средство за помиряване.

— Много смешно — нацупи се Аниели. — Значи се връщате в Щатите?

— Ще видим — каза Пиърс и погледна към Петра.

— Имам някои добри приятели в Библейския институт в Бостън. Те ще се радват да се запознаят с вас.

Той се усмихна на Аниели, после пак се обърна към Петра.

— Мисля, че първото нещо е да сложим този младеж да поспи.

— Разбира се — каза Перети и се изправи. — Подредили са ви стаи на горния етаж. Вилата е ваша, докогато поискате.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство.

— Не — каза кардиналът. — Аз ви благодаря… отче.

Пиърс вдигна Иво и хвана Петра за ръката.

— Чакайте, чакайте — викна Аниели и целуна Пиърс по бузата. — Ще ми липсвате.

Усмихна им се и веднага се обърна към Перети.

— Както виждам нещата, ваше преосвещенсво, имаме два избора. Е, всъщност един, ако разберем как… — Тримата вече излизаха в коридора.

— Много бързо говори — каза Иво.

Пиърс и Петра се засмяха.

— Да, Ивчо — каза Петра. — И мисли бързо.

Слънцето се потапяше зад хоризонта, по-жълто от портокал. Нямаше вятър и жегата на плажа беше по-малка отпреди час. Всеки полъх носеше аромата на сол.

Пиърс гледаше вълните. Три седмици у дома и едва сега започваше да осмисля случилото се.

Блейни беше прав. Папството премина в ръцете на Перети седмица след първите новини. Изборите бяха ограничени до шест дни, бяха повикани осемте оцелели кардинали и мнозина епископи, за да проведат конклава. И бяха избрали Перети още на първия тур.

По-интересното обаче беше свитъкът — „Книгата на «Q»“ според учените, който Перети бе спасил от лапите на така наречените заговорници. Охраняван по-зорко и от свитъците от Мъртво море, „Q“ бе помогнал на хората да възстановят равновесието си след бомбените атентати. Аниели бе разпространила новината и важни хора бяха започнали да сядат около масите. Първата стъпка. Щеше да трябва известно време преди чувството за нормалност — каквото и да означаваше това — да се завърне.

Все пак имаше положителни признаци. Трупа методистки проповедници в Щатите твърдяха, че Ватиканът пазел „Q“ само за себе си — появиха се слухове, че католически учени били дописали повечето неща в свитъка за свои цели. Дрязгите пак започваха.

И разбира се, никакво споменаване на манихеите.

Някой го напръска и Пиърс се обърна. Беше Иво. В очите му се четеше израз на предвкусвана отплата. Само преди няколко дни бе започнал да се държи по-естествено — смъртта на Салко бе все още скорошна.

— Ох, Ивчо — каза Пиърс. — Май започва да вали.

Взрив от смях.

— Не беше дъжд! Не беше дъжд!

— Хм — каза сериозно, Пиърс. — Да не би да е…

Не можа да завърши — шепа вода отново се изля върху главата му. Пиърс скочи. Петра и Иво веднага побягнаха встрани.

Пиърс се приведе и изръмжа като звяр. Но очите му бляскаха закачливо.

— Мисля, че го пощурихме, Ивчо — каза Петра.

— Мама го направи — засмя се момчето. — Мама те поля, не съм аз. Мама беше.

Пиърс скочи, сграбчи го и го понесе към водата.

— Не! — пищеше Иво и се смееше. Пиърс го хвърли във водата.

— Пак ме хвана! — викна Иво, щом се показа над водата.

— Дай сега да хванем мама — каза Пиърс, обърна се и тръгна към брега.

Лицето на Петра бе прекрасно. Момент на паника, после пълна капитулация. Иво тържествуваше.

Пиърс разтвори ръце, готов да я метне на рамо. Вместо това бавно се изправи и я прегърна. Топлото й тяло се притисна до гърдите му.

Тя го целуна.

— Вече не приличаш на свещеник.

— Защо, това проблем ли е?

Тя се усмихна и попита:

— Каза ли на семейството си?

— Те знаят от момента, в който слязох от самолета. — Той я вдигна и я понесе към водата.

— Не, Иън. Не сега. Лекарят каза, че не бива да влизам във водата.

— До днес. Това каза.

Беше нагазил до колене, Иво беше до него.

— Ей сега ще видиш ти, мамо! — засмя се момчето.