Джонатан Раб - Ръкописът Q

— В текста има празноти — каза Пиърс. — Мога да ти кажа какво липсва.

Блейни се обърна към него.

— Какво?

— Откъси, които заплашват Църквата. Повечето от тях не са тук.

Блейни понечи да отговори, но спря и зачете свитъка.

— Не би могъл да направиш това. Познавам те, Иън. — А после стигна до първата празнота в текста.

— Не прилича на естествено увреждане, нали, Джон?

Блейни несигурно гледаше пергаментовите листа.

— Не се безпокой — добави Пиърс. — Аниели ми каза, че ще изглежда напълно автентично „Q“ по времето, когато Перети го представи на Библейската комисия.

Блейни продължи да чете, откри нова празнота и пак спря.

— Защо? — Беше почти въздишка. Лицето му се разкриви от смущение. — Защо си направил това? — Той бавно вдигна очи към Пиърс. — Винаги си вярвал в светостта на Словото. Аз те научих да вярваш в светостта на Словото. Как си могъл да направиш това?

Пиърс гледаше встрани. Накрая каза:

— Ако прочетеш целия ръкопис, ще разбереш, че това въобще не му вреди. Всъщност това е — как го каза Данте? — едно прераждане. Всичко е тук. С тази разлика, че сега католическата църква ще може да го използва. Перети ме помоли да ти предам благодарностите му.

Блейни го изгледа продължително, после отново сведе очи към свитъка. Пръстите му пробягаха по празните места. Като че ли галеше рана.

— Това е Словото на Христа. Кой си ти, че да решиш какво може да бъде махнато? Аз те избрах заради вярата ти в Словото. В Словото!

— Става дума за отричане на телесното Възкресение — каза Пиърс хладно. — Това е, което липсва. Опасна тема. — Наблюдаваше как Блейни се взира в свитъка, само главата му леко се поклащаше. — Сега ти имаш право на избор, Джон. Да позволиш на Перети да тури ръка върху свитъка и да влее нов живот в Църквата или да го унищожиш, надявайки се, че Църквата постепенно ще рухне сама. Проблемът е, че ако наистина го унищожиш, няма да имате „Ходопория“, която да ви води към целта. Няма да разполагате с онези писмена, в които всеки добър манихей вярва и смята, че са последният му водач. — Той изчака. — Нямаш особено голям избор, нали?

Блейни започна да навива свитъка. Очите му шареха, сякаш търсеха нещо, което да му подскаже, че Пиърс не е прав.

— Няма да откриеш нищо — каза Пиърс. — Постарахме се добре. Повярвай ми.

Ръката на Блейни затрепери, после главата му внезапно се разтърси от спазми. Пиърс се наведе и взе свитъка.

— Джон? — Цялото тяло на Блейни се тресеше. — Джон…

Започна направо да се тресе. Пиърс бе очаквал някаква реакция, но не и това.

Внезапно Салко тръгна към тях. Пиърс пусна свитъка и посегна към Блейни. Незабавно от дърветата, на около двайсетина метра, се появиха шестима — между тях беше и великанът, когото Пиърс помнеше от бягството си от Ватикана. Всички се насочваха към пейката, с извадени пистолети. Изгърмя първият изстрел.

Но не от хората, които бързаха към тях.

Напълно объркан, Пиърс се обърна. И тогава видя хората на Перети — излизаха от друга група дървета и оръжията им бълваха огън. Пиърс се просна на чакъла, като дръпна и Блейни. Старият свещеник вече не се тресеше. Всъщност изобщо бе спрял да мърда. Пиърс повдигна главата му и погледна очите му. Блейни бе мъртъв.

Чак тогава чу вика на Петра.

— Иво! Не!

Всичко бе като на забавен кадър. Пиърс пусна Блейни и скочи. Иво обаче беше твърде далеч, а изстрелите отекваха отвсякъде. Навсякъде около него падаха хора — и само Иво тичаше. С крайчеца на окото си Пиърс видя последния от хората на фон Нойрат да се приближава, без да прекъсва стрелбата, пистолетът му бе насочен право към детето. Пиъре скочи напред, внезапна разкъсваща болка в левия крак го повали на земята. За миг не виждаше нищо — само чакъла и Иво, сина си. Отново бе неспособен да го защити, отново можеше да го загуби. Отново.

Последен изстрел. Иво изпищя. Пиърс надигна глава.

Пред момчето лежеше Мендравич, гърдите му бяха в кръв. Иво викаше диво и дърпаше Мендравич за ръката.

— Ставай, Салко! Стани!

Беше невредим! Чудесно! Пиърс дълбоко си пое дъх, после погледна Мендравич.

Дори и сега хърватинът правеше всичко възможно да успокои момчето. Пиърс успя да стане и закуцука към тях. Петра го изправи и прегърна Иво. Той продължаваше да пищи. Пиърс стигна до тях, прегърна ги за миг и после коленичи до Мендравич.

Иво спря да плаче. Пиърс взе главата на Мендравич в ръцете си. Хърватинът с усилие вдигна поглед към него.

— Аз го научих да бяга така. — Говореше пресекнато, после се закашля. — Навън, на широкото, Ивчо. Навън, на свобода. — Погледна Пиърс в очите. — Нищо му няма, нали?