Джонатан Раб - Ръкописът Q

Пиърс крачеше по широката алея „Лъв IX“ и се вслушваше в шума на собствените си стъпки. Както винаги Аниели се бе справила съвсем навреме — за два и половина часа бе променила свитъка и смущаващите откъси бяха отделени с точността на хирург. Но когато трябваше да унищожат нежеланите парчета, тя се поколеба. И двамата гледаха парчетата, поставени в една малка купа на масата. Именно Пиърс беше този, който извади кибрита.

Разговорът с Перети бе кратък. Мястото и времето. Обаждането на Блейни също беше лесна работа, макар че беше ясно, че той не бе го очаквал. Сам ли щял да дойде Пиърс? Да. Кой му бил помогнал? Пиърс искаше само момчето и жената. Блейни трябваше да му се довери. След един час.

После бе говорил с Петра и Иво. Тя му бе обещала да е нащрек. Само Иво хареса идеята за ново приключение.

Блейни седеше на една пейка в средата на алеята, пресичаща „Лъв IX“, На петнайсет метра от него стоеше Мендравич, до бяха него Иво и Петра в един инвалиден стол. Никой друг. Пиърс тръгна към тях. На пет метра от Блейни спря и попита:

— Тя може ли да ходи?

— Да — отвърна Блейни.

— Тогава им кажи да тръгнат към мен.

— Дай да видя „Ходопория“.

Пиърс отвори кутията и я обърна към Блейни така, че да може да види свитъка вътре.

— Как мога да съм сигурен, че това е „Ходопория“?

— Прати ги тук.

— Дай ми кутията.

Пиърс не помръдна.

— Знаеш, че фон Нойрат е мъртъв, нали.

— Да — спокойно каза Блейни. — И не, ако предполагаш, че аз съм го поръчал.

— Прати ги тук — каза Пиърс.

Блейни погледна Мендравич и му кимна и хърватинът отиде до инвалидния стол на Петра, за да й помогне да стане. Тя се отказа от помощта му и бавно се изправи и хвана ръката на Иво.

— Добре — каза Блейни. — Сега ми дай кутията.

— Ще изчакаме, докато дойдат при мен. — Блейни го погледна внимателно, като че ли искаше да види нещо, но после пое дълбоко дъх и отново кимна на Мендравич. Петра и Иво бавно закрачиха напред.

— Прав ли съм, че Дейли се е опитал да ти помогне? — попита Блейни.

— Перети — отвърна Пиърс, — Чезаре ти праща много здраве.

Отново никаква реакция.

— Така или иначе трябваше да бъде или единият или другият. И несъмнено един от тях ще е следващият папа. — Пиърс никога не бе виждал Блейни толкова самодоволен. — Предполагам, че неговите хора са се разположили около парка, нали?

— Казах, че ще дойда сам.

— Все пак малко се съмнявам.

Пиърс не отговори нищо.

Петра и Иво минаха край Блейни и се запътиха към Пиърс. Тя сграбчи ръката му и той незабавно я притисна до себе си.

— Здрасти, Иън — каза момчето.

— Здрасти, Ивчо.

Пиърс тихо прошушна на Петра:

— Отидете до пейката срещу нас.

Тя кимна и хвана ръчичката на Иво. Когато се отдалечиха достатъчно, Пиърс пак се обърна към Блейни, пристъпи към пейката и седна до него.

— Тук няма никой друг, Джон. Разчитам на думата ти.

— Значи си по-наивен, отколкото мислех.

— Може би — каза Пиърс. — А може би не. — И му подаде свитъка.

— Върви си — каза Блейни. Пръстите му опипваха каишките. — Нали си взе жената и момчето.

— Още ли ме защитаваш?

— Повече, отколкото предполагаш.

— И защо стана така, Джон?

Старите пръсти трудно се справяха с възлите.

— Няколко от хората на фон Нойрат са тук — каза Блейни. — Но не аз ги повиках. През последните няколко часа много се чудеха какво да правят. Не бяха много склонни на тази размяна.

Пиърс небрежно огледа околните дървета, като че ли не бе особено впечатлен от новината.

— Тогава защо тази шарада? — попита той. — Защо просто не я хванаха?

— Защото съм сигурен, че няколко от хората на Перети също са тук. Няма смисъл да правим глупости. Само че не съм убеден колко време могат да чакат. Нямам същото влияние върху тях, както Ерих. Трябва да се махаш. Веднага.

— Не — каза Пиърс. Очите му бяха вперени в дърветата. — Искам да видя как преглеждаш текста.

— И защо?

— Може би няма да е това, което си си мислил.

— Разбирам — кимна Блейни. Вече бе успял да се справи с възлите. — Е, ти очевидно не знаеш как да го четеш.

За един кратък миг Пиърс си помисли, че може би е забравил основното правило на манихеите. Скритото познание. Бе ли пропуснал нещо в стиховете, нещо по-дълбоко от откъсите за Възкресението? Имаше ли някаква последна игрословица, която някак си бе пропуснал? Веднага разбра, че едва ли е така. Беше написано от Менип, киник от първи век, двеста години преди раждането на Мани. Дори и манихеите не стигаха толкова назад във времето.