Джонатан Раб - Теория на хаоса

Улф Поинт, Монтана, 1988

Бледото сияние на луната се промъкваше между дърветата, които хвърляха сянка върху храстите, и обагряше ръцете и краката на трите стремително тичащи фигури в призрачно сияние. Те изплуваха и се гмуркаха отново в ивиците светлина бързо и почти беззвучно. Бръснещият леден дъх на нощния въздух шибаше откритите части по лицата им, но те нямаха време да мислят за подобни неща. Пътят. На всяка цена трябваше да се доберат до пътя. Напрегнатите млади тела, тренирани чрез многобройни упражнения, се бяха научили да изключват изгарящата болка, която бе захапала крайниците им. Две седмици температурата беше под нулата и бе превърнала пръстта в застинала маса от разкривени корени и съчки, по които не беше лесно да се върви, а камо ли да се тича: но въпреки това те напредваха бързо. Още десетина минути и щяха да се измъкнат.

Нито едно от момичетата обаче не бе мислило какво ще правят по-нататък. Те знаеха само, че ще бъдат сами, извън комплекса, далеч от почти идиличния свят, в който бяха живели през последните осем години — мястото, където млади момчета и момичета се учеха да се изявяват, да се изправят пред предизвикателства, като през цялото това време бяха щастливи да се чувстват част от едно цяло. Изолирани и обградени от други еднакво „обещаващи“ деца, отглеждани с едно-единствено предназначение. На това старецът беше обучавал децата, това беше, в което те самите вярваха. Спомените за живота им преди Монтана — семейства, приятели, места — отдавна бяха избледнели. Всичко и всеки, от когото се нуждаеха, винаги са били тук, в това място. Не бе имало причина да ги търсят където и да било другаде.

Не бе имало причина до момента, в който трите момичета бяха започнали да проглеждат зад рутинните команди, зад необходимостта да се харесват. Може би просто бяха пораснали. Младите момичета се превръщаха в жени. Но каквато и да беше причината, те бяха успели да проумеят онова, което старецът очакваше от тях, онова, което той очакваше от всеки . А това ги бе объркало и изплашило. Нежелаещи вече да приемат каквото и да било, без да го подложат на въпроси, те бяха започнали да разговарят помежду си. Бяха започнали да задават въпроси.

— Вашата работа не е да задавате въпроси — бе им казал той. — Вашата работа е да действате. Ясно ли е?

— Не разбираме — бяха отговорили те.

Наказанието беше бързо и жестоко.

— Това е за да не забравяте — бе им казал той.

Но не дните, прекарани без храна, не дните, в които бяха затваряни и пребивани, ги бяха накарали да подложат на. съмнение света, който познаваха толкова отдавна, нито дори не съвсем незавоалирания намек, че могат да бъдат убити, ако дадат повторно воля на съмненията си. А отговорът му: „Вашата работа не е да задавате въпроси… Вашата работа е да действате.“ Автономия, отнета само с една фраза. И въпреки всичко те се бяха чудили. Дали това беше цялото съобщение? Това ли беше онова, в което той ги бе обучавал да вярват? Не. Те бяха наясно, че в това нямаше предизвикателство, нито внушение да изтъкват своето превъзходство — само бруталността на заплахата.

И затова бяха взели решение да избягат.

Бяха се измъкнали точно след полунощ. Безшумните разходки от отделните бунгала ги бяха отвели до вратата. Най-младата, на четиринадесет години, истински гений в електрониката, се бе погрижила за алармените инсталации — с лесен начин да заблуди преследвачите, като им даде достатъчно време, за да се промъкнат през оградата в прикритието на гората. Но въпреки това за момент бяха обзети от пристъп на паника, когато един пазач се бе появил на не повече от двадесетина метра от тях, точно в момента, когато двата тънки лъча светлина се бяха отклонили един от друг. Всяко момиче бе замръзнало с лице, заровено в настръхналата трева, но пазачът бе отминал, без да разбере за присъствието на трите фигури, замрели в близките сенки. Явно черните им ботуши, пуловери и качулки им осигуряваха добро прикритие.