Джонатан Раб - Теория на хаоса

— Отделът ни не е онова, което ме вълнува — изръмжа О’Конъл.

— Докладът се чете като рутинна операция за издирване на факти във връзка с „новото право“ — продължи Причард, — да не споменаваме Скентън, операцията ни, момичето…

— Какво? — О’Конъл правеше всичко по силите си, за да не избухне. — Да оставим настрана психическото й състояние, но вие сте я въвели и на сляпо , нали?

— Докладът е съставен така, че тя да си помисли, че просто опреснява информацията в папката. Не се тревожи, няма нищо такова, което да я накара да застане нащрек.

Дълго О’Конъл не откъсна поглед от стария си приятел.

— Колкото и да съм съгласен, че Боб раздува тази работа свръх всякаква мярка, тук са замесени сериозни играчи, Артър. Да не направиш нещо, е едно, но ако убийството по някакъв начин е свързано с тях — ако тези мъже са способни на такова нещо, — тогава се налага да зададем въпроса „защо“. И ще я накараме да се озове в ситуация, далеч по-опасна от онази в Аман.

— А точно това е причината, поради която тя е перфектна. — Тонът на Причард стана далеч по-целенасочен. — Ако се открие, че всичко това е било гонене на вятъра, тогава ще се окаже, че само сме й изгубили от времето, а сме си икономисали далеч повече от нашето, защото няма да ни се наложи да градим цяла операция. Ако тя не… знае как да се грижи за себе си.

— А това вече е предмет на обсъждане.

Двамата мъже се загледаха един в друг. Причард след малко се прегърби и се извърна към прозореца. Розово-алени лъчи бодяха облаците, като изпращаха сноп светлина върху кубето на Капитолия.

— Знаете ли, харесва ми тази гледка. Настоявах за този офис. Най-умното нещо, което съм направил до този момент. — Ледът в напитката му изпука и разпръска уиски около чашата. Той се обърна. — Налага се да ми се доверите, господа. Познавате ме добре. — Той отпи продължително от чашата си. — Ще я наблюдавам по целия маршрут и ще я измъкна, ако нещата загрубеят. Има шансове да избегнем усложненията и всички сме съгласни с тази точка. Досиетата за нашия славен квартет винаги могат да понадебелеят още малко. — Той остави чашата си. — Като имаме предвид природата на нещата до този момент, нещо все трябва…

— Да изскочи? — О’Конъл познаваше края на фразата наизуст.

— Точно така — усмихна се Причард. — И когато това стане, ние ще я измъкнем. Достатъчно ясно, нали? Вижте, колелото вече се завъртя. Ако нещо изскочи, всичко, което тя ще направи, е да повдигне вежди. Нима е толкова страшно?

Натоварена със сак, дамска чанта и куфарче, Сара Трент изглеждаше като типичен адвокат, който прави седмичното си пътешествие до Ню Йорк. Тежкото зимно палто игриво подскачаше над коленете й и разкриваше чифт наистина удивителни крака. С ръст от пет фута и седем инча, стройна и атлетична, Сара беше привикнала с обръщащите се подире й мъжки глави и продължителни погледи. Тя се усмихна и тъмнокестенявите й очи проблеснаха в отговор, докато се придвижваше по платформата към вагона за непушачи; „Метролайнер“ беше изненадващо празен за следобед във вторник. Знаеше, че вероятно ще открие две свободни места, където да се изтегне и да се наслади на трите часа път до Ню Йорк.

Беше предпочела влака пред совалката по простата причина, че имаше нужда от време, за да се запознае с досиетата; двете денонощия не й бяха стигнали, за да прерови целия материал, стоварил се върху бюрото й. Опресняване на изследване. „Просто някаква сводка за новата система — беше написано в бележката. — След като разполагаме със свободно пространство, значи трябва да го запълним.“ Типичен пример за мислене на бюрократ.

Сара откри две свободни места по средата на вагона и хвърли двете чанти на седалката до прозореца. Остави куфарчето си и после рухна на седалката до прохода. След малко отвори куфарчето, като в същото време разкопчаваше и палтото си.

Бе прекарала последните два дни до телефона, като се опитваше да свърже нишките от информация в досиетата. Не бе постигнала някакъв особен напредък. Повечето от хората знаеха за трите имена по-малко от онова, което вече й бе известно. И всеки път, когато се опитваше да се разрови по-надълбоко, следваха неловки паузи, придружени с къси отговори, които й даваха да разбере, че не й влизаше в работата да си пъха носа по-нататък. Въпреки грубите отрязвания обаче бяха изскочили няколко имена, които привлякоха вниманието й — организации, които сякаш се вписваха в една категория с различни десни реакционни групи, но които не прекрачваха прага на законността.