Джонатан Раб - Теория на хаоса

— Ние бяхме там — обясни Стайн, — за да щракнем няколко кадъра на сенатора Скентън в компанията на неколцина души, с които той едва ли е имал някаква служебна или каквато и да било друга работа. Запитайте сенатора защо той — шампионът на „новото право“ — се е срещал с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и после вижте къде ще ви отведе дирята.

— Генерално изчистване — вмъкна се третият от триото, удобно настанен на дивана до стената в дъното, зает с разгъването и сгъването на един кламер. Известен с любовта си към карирани ризи и къси, дебели кремави вратовръзки, Гейлин О’Конъл беше един от най-способните аналитици в Комисията. Той беше истински танк — висок над метър и осемдесет, над сто и десет килограма, към които всяка година добавяше още килограми. На времето оперативен работник и в Съвета за национална безопасност, и в Комисията той беше в един отдел с Причард от времето на „Уотъргейт“, доведен да се справи с някои от по-сложните случаи, пред които се бе изправите правителството по онова време. Беше в краткотрайна командировка, проточила се вече над двайсет години, петнадесет от които бе прекарал като полеви офицер. Заедно двамата мъже бяха изградили едно ядро от оперативни работници, мъже и жени с умения да оцеляват в тази силно експлозивна арена.

Но да оцеляват сами. Това беше целта още от самото начало. Онези, които изпълняваха задачи, излитаха сами — няколко думи по телефона, кратко напътствие от компютъра — на никого не беше позволено да знае дори сградата, от която идваха заповедите им. Един-единствен неизвестен началнически глас. О’Конъл винаги бе считал за ирония факта, че в Комитета нямаше място за групови играчи. Двамата с Причард бяха проумели отдавна, че това беше от изключителна важност за целостта на Комитета; и бяха прекарвали дълги часове в създаването на инфраструктура, която да доведе до точна оперативна независимост.

Не беше изненада, че и двамата дължаха един на друг израстването си през годините. В действителност Причард беше човекът, успял да убеди О’Конъл да смени полиестерните си панталони с нещо друго. В момента работеше върху вратовръзките му.

— Дребна операция, която цели парите за политиката да останат определено на светло. — Ирландският му акцент не можеше да се сбърка с никой друг.

— Точно така — съгласи се Стайн. — Проследяваме ги, откриваме ги накуп и започваме да ги разпитваме. И в този момент изведнъж се пръква едно мъртво момиче. Може да ви звучи малко налудничаво, но не мисля, че можем да игнорираме историята на Антон Вотапек. Казах ви, че трябваше да го пипнем за врата още в мига, в който открием местонахождението му.

— Да го пипнем за врата?! — Възкликна Причард, невярвайки на ушите си. — За какво? За нещо, което се е случило преди почти тридесет години и което никой никога не е успял да докаже? Няколко деца пощръкляват в горите на горен Ню Йорк по време на „лятото на любовта“ и ти мислиш, че това има връзка със сегашния случай?

— Проектът „Темпстън“ беше през 69 година, а не през „лятото на любовта“ — поправи го Стайн.

— Като оставим датата настрани, той е прав, Боб — намеси се О’Конъл. — Момиче се появява на банкета на монтанска магистрала, на по-малко от миля от областта, която наблюдаваме повече от седмица — поради причини, да не забравяме, които нямат нищо общо с подрастващи момичета. Нищо. Надупчена от куршуми. И точно в този момент някакъв непознат минава оттам, спира, сграбчва я в прегръдките си и успява да чуе една-единствена дума, преди да умре. Една-единствена. — О’Конъл захвърли кламера върху масичката за кафе. — Къде е връзката?

— Добре — контрира Стайн, — но в такъв случай защо няма никакви регистрации? След по-малко от седем часа след инцидента докладите от полицията и болницата изчезват; човекът, който я открива, също изчезва. Сякаш момичето никога не е съществувало — без минало, без семейство, без дори и данни за зъболечение. Ако не бяхме направили прочистване, нямаше да открием дори и толкова. Казвам ви, малко съм като замаян след историята на Вотапек.

— Историята на Вотапек — повтори Причард. — Чудесно. И по тази причина ти си мислиш, че нашият консервативен сенатор и неговите приятелчета убиват млади момичета. — Той се обърна към Стайн. — Каквато и да е историята, Боб, много ми е трудно да го повярвам.

— Защо тогава са изчезнали всички регистрации? Защо е това пълно изчистване на всякакви следи от случилото се?