Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Доста заплашително, предполагам.

— Интересен избор на думи.

— Да.

— Казал паякът на мухата. — Тя отпи глътка и огледа стаята. — Харесва ми как сте се обзавели. Създава чувство за уют, за някаква островна затвореност. Дори може да се каже… изолираност.

— Не трябваше да правите така, знаете го.

— Не отговорихте на въпроса ми. — Тя го погледна и остави чашата на бюрото. — Какво точно се опитвате да направите сега?

— Знаете. Нашата истинска единна и света църква. Не е ли така?

— Защо ми звучи толкова кухо от вашата уста, Ерих?

— Все повече и повече заприличвате на Джон Джей. — Фон Нойрат се усмихна.

— Той е прав. „Ходопория“ не означава нищо за вас.

— Това само показва колко трудно се ориентирате в обстановката.

— Не мисля, че е така.

— Какво искате да кажете? — За първи път спокойствието му като че ли се пропука.

— Очевидно нещо, от което сте се отказали отдавна. Досега не го бях забелязвала. — Тя се обърна встрани и бръкна под блузата си. Когато отново застана с лице към него, държеше револвер, едва показващ се между дланите й.

— Няма да ви питам къде сте държали тази играчка. — Фон Нойрат не помръдна.

— Мерките за охрана на папата напоследък са засилени. — Тя замълча. — Такъв е манихейският папа, нали, Ерих?

— Не правете тази грешка. — Той натисна един бутон отстрани на бюрото си.

— Твърде дълго я правиха. Тук съм само за да оправя бъркотията.

— Знаете, че никога няма да имаме възможност като тази.

— Не, вие няма да имате повече възможност като тази. Другите — като нас — винаги са били много добри в изчакването на подходящия момент. Винаги сме избягвали изненадите. Така се губи основната идея. — Тя млъкна за момент. — И жертвите са напразни.

Вратата на помещението се отвори. Влезе човек от охраната с изваден пистолет.

Графинята се прицели и стреля.

— Насам, отче. — Един мъж го чакаше до отворената врата на колата. Пиърс нямаше какво друго да направи, освен да излезе. Бяха в някакъв тъмен гараж; в един ред бяха строени пет еднакви коли. Миришеше на бензин и масло. Той погледна през малкото прозорче — дървета, път, изчезващ зад хълма. Въведоха го през една врата на отсрещната стена; зад него застанаха още двама придружители. Никой не промълви нито дума.

Като стигнаха до вратата, първият мъж се обърна и започна да го претърсва — опипа краката и ръцете му, мина с изопъната длан по гърба и гърдите му. Накрая извади от джоба на сакото си малка кутия, щракна един ключ и я прекара по тялото му. Кутията остана тиха. Мъжът се обърна и отвори вратата. Стълби, водещи нагоре.

След две минути Пиърс стоеше в една библиотека с чудесен изглед от двата високи еркерни прозореца. С изключение на съвременното бюро между двата прозореца, стаята можеше да мине за галерия от Ватикана. Мъжете застанаха до вратата. Все още нито дума за обяснение.

Пиърс стоеше мълчаливо. Отдавна беше престанал да се учудва, но беше вцепенен — съвсем леко. Знаеше го. Но механизмът за преодоляване на шоковете като че ли се бе изтощил. До последно. На негово място се бе настанила тъпа умора, усещане за тежест, от която трудно можеше да помръдне. Но също така и спокойствие — блажен дар на психиката, прехвърлила всякаква граница. Вече бяха минали повече от трийсет часа, откак не бе спал, но знаеше, че не това е причината. Той сложи ръце в скута си и зачака.

Накрая вратата се отвори, но той дори не се обърна. Съсредоточи се чак когато кардинал Перети зае мястото си зад бюрото.

Кардиналът изглеждаше много по-стар, отколкото по телевизията, и по-стар, отколкото Пиърс си го спомняше — бе го срещал един-два пъти през последните няколко години. Внимателно лице с благородни черти и маслинена кожа. Само очите издаваха напрежението му.

— Съжалявам за всички тези предпазни мерки — започна Перети, — но трябваше да сме сигурни, че не носите микрофон или други подобни неща. Разбирате ме. Стават прекалено много неочаквани неща.

Пиърс го гледаше втренчено.

— Нещо за пиене, отче? — попита Перети. — Или за ядене?

Пиърс бавно поклати глава.

— Чудите се какво става, нали? — Перети дълбоко пое дъх.

— Може би не съм най-добрият за тази работа, но… — Той погледна към мъжете край вратата и кимна. Пиърс чу как вратата се отваря и затваря. Перети се опита да се усмихне.

— Преживяхте много неща. Знам. Бих искал… — Изглеждаше искрено загрижен. — Бих искал да се намеся по-рано. Но като разбрах, че сте намерили свитъка…