Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Да. Мисля, че ще ми я дадеш. — Преди Пиърс да може да отговори, Блейни натисна интеркома. — Можеш да ги доведеш, Джанета. — После освободи бутона и погледна Пиърс.

— Казвал ли съм ти да ходиш в семинарията дори и когато се съмняваш? Не. Казвал ли съм ти да продължиш с класическите езици след семинарията? С древните загадки? Не. Ти сам направи избора си. Това също е била волята на Мани. Сигурен съм, че можеш да го разбереш.

Двамата се гледаха мълчаливо.

След малко Джанета отвори и въведе Иво. Непосредствено зад него бе Мендравич. Влязоха и двама телохранители.

— Жената е горе — каза Блейни.

Пиърс погледна момчето. Иво явно бе притеснен, но все пак, както винаги, се държеше спокойно.

— Здрасти, Иън — каза момчето.

— Здрасти, Ивчо. — Иън се опитваше да се съсредоточи.

— Возих се на самолет — каза Иво. Ръката му се губеше в лапата на Мендравич.

— Страшно ли беше? — попита Пиърс. Изчака малкия да кимне, после се обърна към Блейни. Думите почти засядаха в гърлото му. — Знаел си всичко предварително, нали? Дори преди да се върна в семинарията?

Блейни не каза нищо.

— Знаел си за тях и не си ми казвал нищо. — Пиърс никога не бе усещал такъв прилив на гняв. — Година и половина? Това отива много по-назад.

— Стават някои неща, които…

— Които не разбирам. Да. Вече го каза.

— Искаше ли да позволя хората на фон Нойрат да ги открият?

— Ти си превърнал сина ми в един от вас. — Пиърс едва сдържаше гнева си. — Не можеше ли да намериш друг, който да знае как да си играе със свитъците? Който би могъл да разчита криптограмите? Или просто си знаел, че като използваш тях двамата, ще ме държиш на верижка? Просто за всеки случай.

— Иън…

— Искам да я видя — каза Пиърс.

Блейни не отговори.

— Искам да разбера как е.

— Когато получа „Ходопория“.

— Все още ме защитаваш нали? — Пиърс изчака. — Или тях? — Продължи да се взира в Блейни. После стана. Мъжете от охраната пристъпиха по-навътре в стаята — Пиърс не им обърна внимание. — Искаш свитъка, така ли? Трябва ми половин час.

— Мисля, че може да изпратим някой от моите хора.

— Не искам да „защитиш“ и личността, която пази свитъка. — Пиърс го изгледа ядосано. — Ако търсиш „Ходопория“, оставяш ме да изляза. — Погледна Иво, после отново Блейни. — Освен това си се подсигурил, че ще се върна.

Блейни помисли за момент, после каза:

— Добре. Но с теб ще дойдат моите хора. За да съм сигурен, че ще се върнеш невредим.

Без да отговори, Пиърс пристъпи към Иво и приклекна до него. Опита се да се усмихне.

— Забавно ли беше в самолета?

— Малко ме боляха ушите.

— И на мен ми се случва. Малко дъвка обикновено помага.

— Мама не ми дава да дъвча дъвка.

— Мисля, че мога да говоря с мама за това.

— Мама каза… — Иво се усмихна — каза, че това, което се случи вчера, не било моя грешка.

— Права е, Ивчо. Нищо от това няма нищо общо с тебе. Уверявам те.

Детето кимна. После шепнешком добави:

— Каза, че не е и твоя грешка.

Пиърс нежно придърпа Иво. Изведнъж малките ръчички се обвиха около раменете му, слабичката бузка изгори страната му. Момчето се отпусна. На Пиърс му трябваше доста време, за да го пусне и да стане. После се обърна към Блейни.

— Ще ти донеса свитъка, но жената и момчето тръгват с мен. И ни оставяш на мира.

— Знаеш, че ще го направя, Иън.

— Не, не знам. — Той го погледна за момент, после се обърна към Иво. — Ще изляза за малко, Ивчо, но скоро ще се върна. Грижи се за мама, нали? — Детето кимна. Пиърс се обърна и мина покрай Мендравич. Не можа да се насили да го погледне.

После, без да обръща внимание на пазачите, прекачи прага.

След две минути тримата бяха на улицата. Тръгнаха към един „ягуар“, паркиран близо до ъгъла. Единият мъж се пресегна и отвори вратата, Пиърс наведе глава, за да влезе вътре…

И внезапно го блъснаха на пода на колата. Опита се да стане, но го повалиха пак и болезнено извиха ръката му. Успя да види, че двамата телохранители са проснати на паважа в безсъзнание; над тях стояха двама мъже с високи жълти обувки. Една лимузина рязко спря зад ягуара и преди да разбере какво става, Пиърс беше прехвърлен на задната й седалка. Стъклата на купето бяха затъмнени. Вратата се затвори с трясък и колата потегли.

— Това още не обяснява защо сте тук — каза фон Нойрат. — А и не сте избрали най-подходящото време.

Графинята го гледаше мълчаливо и напрегнато. Той изглеждаше странно — не много внушителен, скрит зад бюрото си дълбоко в бункера. На фона на околната обстановка изглеждаше направо смален. Човек, който се нуждаеше от закрила. Едва отговаряше на образа на един манихейски папа с „Ходопория“ в ръцете си. А може би точно така си бе представяла водача на новата обединена църква.