Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Сигурен ли си, че е „Q“?

Пиърс кимна.

— И е сборник от слова и проповеди на Иисус?

На Пиърс му се стори, че долавя лека нотка на разочарование в тона на Блейни.

— Да. Но в невероятен контекст. Това са изгубените години, Джон. Иисус от дванайсет до трийсет.

— Иисус от… Невероятно!

— И това е само върхът на айсберга. Оказва се, че „Любящият ученик“ всъщност е бил мъж от киническата школа, който се е скитал с Него. Има безценни разговори с Иисус, записи на ранните проповеди. Отразени са две години, когато Той е бил в Джайпур с група будистки монаси. Източното и киническото влияние си личат безпогрешно.

— Киници? Искаш да кажеш, че проповедите са… — Блейни за момент се замисли. — Не искаш да кажеш, че има опасност от необходимостта да преосмислим цялата традиция, нали?

— Не. Именно това е изключителното. „Q“ ни дава същия Иисус, същата вяра, която сме познавали винаги, с изключение на малки отклонения тук-там. Всъщност трябва да се промени отношението, което имаме към Църквата.

— Към Църквата? — Ентусиазмът на Блейни като че ли се върна. — Мислиш, че това би могло да създаде проблеми?

— Не знам — въздъхна Пиърс. — Точно там е тънкостта. В „Q“ има неща, които биха могли да разклатят силно основите, които познаваме.

— Значи има нещо опасно?

— Да, но това не е реалната опасност. Не заради това дойдох при теб. — Той отново се наведе напред. — Връзките ти с Ватикана са още…

— Мога ли да го видя? — прекъсна го Блейни и бавно остави чашата си на масата.

— „Q“ не е проблемът, Джон. Повярвай ми. Може би няма да ми повярваш, но има една група хора…

— Все пак бих искал да го видя.

Пиърс се поколеба. За момент изпита неудобство от настойчивостта на Блейни.

— Не е у мен — каза той.

— Защо?

— Трябва да е на сигурно място. Точно това се опитвам да ти кажа.

— Къде е?

— Не бива да се тревожиш за свитъка, Джон.

— „Агиа Ходопория“, — Блейни замълча. — Къде е, Иън?

Гледаха се. Близо половин минута. После Пиърс бавно се облегна в стола си.

— Надявах се, че ще ми го донесеш — каза Блейни.

Пиърс продължаваше да го гледа.

— Допускам, че нямаш много други възможности. — Изчака за отговор. Не чу никакъв отговор и посегна към чашата си. — „Q“. Това е малко изненадващо. Макар че предполагах, че в това има смисъл.

Отново дълго мълчание. Накрая Пиърс попита:

— Откога? — В гласа му нямаше гняв или обвинение. — От Слитна? В Чикаго?

— Малко по-сложно е, отколкото си мислиш. — Блейни държеше чашата в скута си.

— Откога? — повтори Пиърс. — Искам да знам кога съм спрял да взимам сам решенията си.

— Не драматизирай нещата, Иън. Винаги си взимал решенията си сам.

— Всичко, което си ми говорил за „чистотата на Словото“, за „свободната, необвързана вяра“. Само че ти не говореше за вярата ми, нали.

— Вярата в Словото е вяра в Словото. Стига се винаги до същото нещо. Къде е свитъкът?

— Кога? — попита Пиърс отново, все така спокойно.

— Това всъщност няма значение, нали?

Пиърс не отговори.

— Добре — кимна Блейни. — Преди… година и половина. Когато намерихме и последния пакет от „Съвършена светлина“. Когато разбрахме, че се приближаваме към търсенето.

— Значи ти и фон Нойрат? — попита Пиърс.

— Ерих ли? Не. Той няма представа кой си ти. Това е основният въпрос.

— Основният въпрос?

— Стават неща, които не разбираш.

Пиърс го погледна.

— Значи ти си един от онези, които изпратиха австриеца във Ватикана?

— Австриецът ли? — Блейни се замисли. — А, да. Господин Клайст. — Той поклати глава. — Не. Всъщност моите хора направиха така, че да можеш да се измъкнеш онази нощ. Защо мислиш, че изпратих Мендравич в Кукеш? През цялото време се опитвах да те опазя.

— Да ме опазиш ли? — Първите признаци на гняв. — Толкова ли беше нужно да се замесват жената и момчето?

— Хората на фон Нойрат ги бяха проследили — отвърна Блейни. — Използваха ги като стръв, дори още по-лошо. Така направиха и с твоята приятелка Аниели. Точно затова Мендравич ги разкара. За да може да ги защитава.

— Значи си знаел за Аниели и не си се намесил!

— Намесата би разкрила, че се намесвам. Нямах избор.

— От кого ме защитаваше? — попита Пиърс. — Фон Нойрат?

— Къде е, Иън?

— Защо?

— Трябва ми.

— А как разбрахте, че молитвата „Съвършена светлина“ е попаднала в ръцете ми?

Блейни не каза нищо.

— Как?

— Не ме поставяй в трудно положение, Иън. Искам „Ходопория“.

— И мислиш, че ще ти я дам, така ли?