Джонатан Раб - Ръкописът Q

И заплува към брега.

— Благодаря, Анди — подвикна Пиърс.

И някак си нещата като че ли започнаха да идват на мястото си.

По време на целия семинар той се мъчеше да поддържа това чувство. Тази връзка. Това усещане за истинско чудо. Живот в манастирска изолация. Най-сигурният начин да държи Петра на разстояние.

И с времето въпросите избледняваха, дори и предположението, че Анди бе казал нещо много важно. Пиърс предпочиташе да вижда нещата така. Чист размисъл. Близостта до Бога, усетена в сенчестото усамотяване на следобедната молитва.

Но само за известно време. Когато бе извън града, той като че ли изпадаше в още по-силно смущение, особено по отношение на ролята си на свещеник: твърде много отговорности, поети за едно добронамерено паство; твърде лесно бе да се възползваш от отдалечената йерархия. Църковната догма можеше да замъглява всичко. И това, което изглеждаше толкова чисто, толкова лично по време на семинара, започна да прилича на онази посредствена духовност, която бе наблюдавал при родителите си. Истинската връзка вече губеше смисъл. Имаше прекалено много препятствия между вярващия и Христос, та тази връзка наистина да съществува.

И не беше учудващо, че духовната празнота от Босна неусетно се завърна, заплашвайки да разруши всичко, което бе изградил. Знаеше, че трябва да открие нов път към призванието си, по-самотен и по-сигурен, където църковната структура не можеше да минира неговата винаги твърде крехка и неустойчива вяра. И където Петра нямаше да намери отново път към него.

Един следобед, докато се разхождаше близо до площад Копли, внезапно му хрумна къде би могъл да открие този път. Или най-малкото как. Всичко бе някак си помрачняло; трябваше да освети нещата. Така се върна при игрите, при забавата да търси отделните части и да решава пъзелите. Този път не беше пътят на Павел, чийто подход все пак бе оцветен от едно фарисейско минало, нито на евангелистите, всеки погълнат от собствената си програма, а на Августин, където откровенията бяха много лични и някак си по-малко ограничаващи — веселието и чудото се възпяваха едновременно.

И все пак беше погълнат от акта на себеспасение. Откри, че това е напълно в негова власт, че просто е прекрачил на друг път, водещ към по-сложния свят на литургичния анализ. Някъде по този път той дори започна да добива авторитет — конференции извън стените на църквата, трудове извън рамките на личната вяра — започна да се превръща в учен езиковед. Всички бяха много изненадани, но не повече от самия него. Някогашният борец за свобода от Босна бе потънал в света на подробностите, на вариациите на значенията — енергия, посветена на подробностите около вярата, а не на самата вяра.

Защото бе много по-лесно да „вземеш и да прочетеш“, отколкото да „разбереш и познаеш“.

В крайна сметка той бе син на родителите си.

Като не искаше да приеме, че е попаднал в същия капан, той се зарови в свети Амвросий, наставника на свети Августин, вдъхновението за най-блестящия ум, който бе познавала Църквата. Най-смислената вяра, която бе познавала. Самата яснота и мъдрост.

И когато във Ватикана му се откри възможност да прегледа сборника с лични писма на свети Амвросий — писма от четвърти век! — той направо подскочи от вълнение при този неочакван късмет. Не само от гледна точка на науката, но също така и от самото място. Може би в Рим щеше да може да си възвърне чистотата, която някак си бе загубил по житейския си път. И сигурността.

Оттогава бяха минали две години. Две години, в които намираше и други проекти, които го ангажираха, заемаха вниманието му и го държаха в Рим, усамотен в един свят на абстрактното благочестие и набожност. Отговорите можеше да не са толкова лесни, но поне въпросите отново изглеждаха някак си далечни.

Духовниците се изправиха, Пиърс също стана. За причастието. Направи няколко крачки, за да заеме мястото си на опашката, и на десетина метра пред себе си забеляза познато лице — един мъж гледаше назад и се опитваше да привлече вниманието му. Беше Данте Чезаре, брат от манастира „Сан Клементе“, страстен изследовател на древните църковни основи — стоеше под една арка край главния църковен кораб.

Беше висок, но с петдесетте си килограма буквално се губеше в расото си и приличаше на безтелесен — подаваха се само костеливите му ръце и крака, — а отгоре бе кацнала издължената му глава с клюнест орлов нос. Един оживял Ел Греко.

Бяха се срещнали преди година във Вила Дориа Памфили, парк, разположен досами Ватикана, най-доброто място за игра през уикендите. Всяка събота Пиърс взимаше няколко деца от американското училище, разхождаше ги и играеха бейзбол. Един следобед Чезаре се появи зад едно дърво — гледаше отдалече, но очевидно бе впечатлен от играта им. Когато една изпусната топка се изтърколи край него, той затича след нея с ентусиазма на петгодишно момче. Споменът за скелетоподобните му ръце и крака, размятани при тичането, още предизвикваше усмивка у Пиърс. Оказа се, че това, което липсваше на монаха като физическа способност, е компенсирано от разбирането на играта — Чезаре беше отчаян запалянко и почитател на „Янките“, знаеше всички статистики и истории. Децата го обикнаха, така че Пиърс водеше тренировките, а Чезаре се занимаваше с всичко останало.