Джонатан Раб - Ръкописът Q

— В една църква — отвърна Пиърс, очите му бяха втренчени в мъжа. — „Свети Йероним“.

— Само вие и жената бяхте там, така ли? — Тонът му подсказваше, че знае много повече, отколкото казва. Пиърс разпозна заплахата.

— Да — отвърна той и хвърли поглед към Петра. Тя кимна.

— Църковни документи — каза мъжът и понеже Пиърс не отговори, добави:

— Питахте какво е това. Език, а не символи.

Въпреки че целият му инстинкт подсказваше да не приказва, Пиърс не можа да се сдържи.

— Смешно! Щяха да се изгубят в една запустяла църква в центъра на военна зона.

— Да — отвърна мъжът. Наблюдаваше как партньорът му внимателно разгръща страниците. — Това бе откраднато от Ватиканската библиотека преди няколко месеца. Съобщиха ни, че се е появило тук, на черния пазар.

— Ясно. — Пиърс усещаше напрегнатия поглед на Петра, но предпочете да не му обръща внимание.

— Черният пазар е гадна работа — продължи мъжът. Гледаше колегата си. — Убиват хора за едно парче месо.

Обърна се към Пиърс.

— Имали сте късмет, че не сте срещнали никого в тази запустяла църква. — Задържа погледа си върху него за няколко секунди, после пак погледна колегата си, който кимна и затвори кутията. — Но няма за какво да се безпокоите повече.

Взе кутията и двамата тръгнаха към вратата. Пиърс се отмести да им направи път.

— Благодаря. — Мъжът спря. В очите му се таеше заплаха. — Сигурно имате много работа тук. Дано да я свършите по-бързо.

Още една усмивка — и последва по-дребния мъж навън. Пиърс ги гледаше как се отдалечават.

— Много си глупав, Иън — каза Мендравич над рамото му. — Нямам представа какво има в тази кутия, но не бива да предизвикваш такива като тях.

— Не мога да си представя, че Ватиканът…

— И аз не мога, но нищо не може да ме спре да им кимам и да се усмихвам, и да им дам всичко, което искат. Колко време изкара тук и още не си разбрал това?

Двамата мъже стигнаха до хеликоптера. Мендравич продьлжи:

— И няма да си губя времето да ви питам какво наистина е станало снощи в църквата. Имали сте късмет, че никой от тях не е бил там.

Пиърс гледаше как хеликоптерът излита към слънцето.

Шофьорът, албанец от Тирана, се бе промъкнал през границата преди няколко месеца и сега помагаше и на други да се измъкнат от опасната зона. Срещу заплащане, разбира се. Днес щеше да придружава един млад американец до Загреб. Бяха му казали, че е журналист. Подробностите нямаха значение. Естествено той делеше с няколко подкупни граничари — ако някой въобще можеше да нарече онези продажници „граничари“, — но все пак оставаше и за него. Американците винаги плащаха предостатъчно.

— Плащаш двойно, ако стигнем границата след залез слънце — изсумтя шофьорът.

Пиърс не му обърна внимание и продължи да говори с Мендравич.

— Имам адреса.

— Той ми е доста далечен братовчед — каза хърватинът. — Но все пак трябва да разбере, че съм още жив.

Пиърс кимна и се опита да се усмихне.

— Тя няма да излезе, нали?

Мендравич го хвана за раменете и го погледна в очите.

— Това, което те е довело тук, е все още в теб. Не го подлагай на изпитание.

— Ще се опитам.

Мендравич се усмихна и кимна. После каза:

— Няма да излезе. — Потупа Пиърс по бузата. — Сбогом, Иън.

После се обърна и влезе в къщата.

Пиърс изчака още един миг, после се качи в буса, погледна за последен път обезобразената от войната околност и се отпусна на седалката. Албанецът изглеждаше разтревожен.

— Казвам ви, след залез не можем да се промъкнем. Без значение колко пари имате. — Той изчака Пиърс да каже нещо, после попита: — Имате пари, нали?

Летният дъжд бе сварил неподготвени повечето от събралите се в базиликата „Сан Клементе“. Дневната горещина беше навън, зад каменните стени, но и тук шапки и ръце се бяха превърнали във вентилатори, за да се борят със задухата. Дори мозайките отгоре, извивки в червено и зелено, като че ли се потяха в горещината. Обикновено празен, сега нефът беше зает от плътни редици столове, поставени точно зад „скола канторум“ — мястото на църковния хор, запълнено от деца в бели одежди.

От време на време малка ръчица се вдигаше, за да изтрие капките пот; иначе момчетата бяха съвсем неподвижни, заслушани в месата, посветена на монсеньор Себастиано Руини. От олтара се извиси глас на скръбен латински. Равният му ритъм действаше приспивно на тълпата.