Джонатан Раб - Ръкописът Q

Бяха скрили повечето подробности от Мендравич, включително външността на мъжа: двамата били в черквата; там открили кутията. Край на историята. Мендравич също не се интересуваше много-много. Тази сутрин имаше да се занимава с по-важни дела. Преброените убити бяха сравнително малко — шест деца и пет жени. Но трябваше да се направи подходящо погребение. Трябваше да намерят свещеник. За странните тетрадки можеше да отдели не повече от няколко минути.

Пиърс излезе навън. Денят беше горещ, безоблачен, нямаше и помен от есенното време, което бяха предвидили за последните две седмици. По обед сигурно щеше да стане горещо. Петра го чакаше на вратата.

Без да се обръща към нея, той каза:

— Ела с мен вкъщи.

Почака, надявайки се на отговор, макар да знаеше, че такъв няма да има, после добави:

— Май няма да стане, нали?. — Обърна се да я погледне.

— Не и със свещеник. — Поради някаква причина, тя се засмя.

Той не можа да се сдържи и също се засмя. Тръгнаха заедно.

— А може и да стане — каза той.

— Няма. Аз трябва да съм тук, а ти… — тя спря и го погледна — ти не трябва да си тук. Нали вече го обсъдихме.

Той бавно кимна.

— Трябва да тръгнеш. И то днес. — С внезапно, стремително движение тя го прегърна и опря глава на гърдите му. Той я притегли по-близо. Стояха така няколко минути, без да продумат.

— Трябва да съм сигурна, че си разбрал — прошепна тя накрая. Думите засядаха на гърлото й.

И все още опряна на гърдите му, тя вдигна ръка към лицето си. Дори и през полуусмивката й той видя сълзите в очите й.

— Просто няма да стане. — Тя поклати глава. Дишаше тежко. После се отдръпна от него. — Трябва да си заминеш още днес. Така искам. Разбра ли?

Сега Пиърс си опитваше да сдържи сълзите си. Кимна.

— Сигурна съм, че довечера ще успееш да намериш превоз от Загреб — каза тя. — Салко може да го уреди.

И се обърна и се отдалечи.

Той понечи да я последва, но чу звук на хеликоптер, избърса очите си и погледна нагоре.

През тези три месеца в Босна не бе виждал хеликоптер. Казваха, че били много лесна цел за всевъзможните снайперисти, особено в ясен ден. Този, който идваше, летеше безпрепятствено над последните оцелели сгради в Слитна. Петра спря и също го загледа. Мендравич излезе на прага и заслони очи с ръка, а когато машината започна да се спуска, изкуцука на улицата. Махна на Петра да почака, махна и на Пиърс да си стои на мястото и тръгна към вече кацащия хеликоптер.

Косата му се развяваше от забавящите хода си витла. Петра се приближи до Пиърс и двамата загледаха как от кабината изскачат двама мъже с черни очила и сиви костюми. По-високият извади от джоба си някаква карта. Мендравич ги погледна, кимна и ги поведе към Петра и Пиърс.

— Тези мъже идват за кутията, която сте намерили — каза той високо, за да надвика шума на моторите. — От Ватикана са.

Двамата само кимнаха и продължиха към къщата.

— Бързаме да се върнем — каза по-високият и свали очилата си. — Разбира се, ако сте намерили това, което търсим.

Внезапно на Пиърс му хрумна, че Мендравич всъщност беше пратил съобщението само преди минути. Как тези двамата бяха разбрали, че трябва да дойдат тук?

— И какво всъщност е това? — попита той.

— Моля? — Високият се обърна към него.

— Тетрадките. Какво точно представляват?

Мъжът се взря за момент в Пиърс.

— Вие сте единият от хората, които са ги открили, нали?

— Да — отвърна той. — И жената.

— Ясно. — Мъжът погледна Петра, после пак се обърна към Пиърс. — Разгледахте ги, нали?

Вече приближаваха къщата.

— Опитахме се — отвърна Пиърс, — Но никой от нас не познава…

— Странните знаци ли?

— Да — каза Пиърс.

— Ясно.

— Заповядайте — каза Мендравич и посочи вратата. Мъжът задържа погледа си върху Пиърс, кимна и влезе.

Кутията стоеше отворена на масата. По-ниският бързо започна огледа тетрадките. Пиърс спря на прага и каза:

— Ватикана. Доста отдалече идвате. И толкова бързо.

— Ами ние сме си бързаци — каза по-високият. Следеше с очи какво прави колегата му.

— Като се има предвид, че предадохме съобщението по радиото само преди петнайсетина минути, наистина сте бързаци.

— Да. — Мъжът се обърна към Пиърс. — Прехванахме го по радиото. В хеликоптера. — Личеше му, че се насилва да говори небрежно. — Просто късмет.

— Много голям късмет — отвърна Пиърс.

Мъжът се усмихна. Само свиване на устните.

— Както ви обясних, бързаме да се приберем. — Отработената усмивка остана. — Къде, казвате, сте намерили кутията?