Джонатан Раб - Ръкописът Q

Той мълчеше. Искаше да й отговори, но не можеше. Нямаше начин да се защитава срещу истината. Накрая каза:

— Тогава какво да направя? Да го приема ли?

— Не знам — каза тя.

Пиърс опря глава в стената.

— Не ми помагаш много.

— Можеш да намериш нещо друго. — Тя отново го загледа настойчиво. Изчака, после се обърна и скупчи сламата; беше с гръб към него. — Може би вече си го направил. — Главата й се наклони на една страна, косата й се разпиля по рамото; вратът й беше гол, половината в сянка, половината осветен.

— Знаеш, че е така — каза той.

Тя донесе още слама. Не го гледаше.

— И това е проблемът, нали?

Той все така стоеше до стената.

— Какво искаш да ти кажа?

Тя се обърна към него.

— Има ли значение?

— Разбира се, че има.

— Защо? И двамата знаем, че нищо няма да промени онова, което правиш. — Тя млъкна за момент. — Или това, което правя аз. Аз не мога да се махна оттук, Иън. Знаеш го.

— Не те моля за това.

— Напротив, молиш ме. Казваш или: „Ела в Щатите и ме избави от това да стана свещеник“, или: „Качвам се на следващия самолет без теб“.

— Не е честно. Не става въпрос да ме спасяваш от нищо.

— Тогава за какво става въпрос? Ако искаш нещо толкова отчаяно, за какво всъщност става дума? — Тя отново замълча. — Нещо се случи — и двамата го знаем — и съжалявам, че не подхожда на мястото и на времето. Съжалявам, ако това е объркало плановете ти. Съжалявам, че не си позволяваме лукса да се измъкнем оттук и да се махнем. Съжалявам за всички тези неща. Но не мога да направя нищо. Аз съм тук, където трябва да бъда, и ти или можеш да останеш тук, с мен, или да си тръгнеш. Изборът е твой. Аз нямам избор.

Пиърс я загледа втренчено. Все повече осъзнаваше чувството, стягащо гърдите му. Тя отново се обърна към купчината слама. Той бавно тръгна към нея, с очи, втренчени в раменете й — те се повдигаха и се смъкваха нежно с всеки неин дъх. Коленичи зад нея и обгърна кръста й с ръце. Никога не я беше докосвал така, никога не беше усещал слабия й дъх на летен дъжд. Стояха неподвижни, дори не смееха да дишат. После устните му бавно докоснаха врата й. Гърдите му бяха опрени в нея. Започна да гали раменете, ръцете, дланите й, също така търсещи, както и неговите; тя се притискаше към него; устните им се сляха в целувка.

Той се отдръпна. Усещаше дъха й върху устните си, виждаше очите й, впити в него.

— Аз… не мога да остана в Босна — прошепна той. — Не мога да издържа да гледам всичко това.

— Знам. — Тя го гледаше все така напрегнато.

— Не, не знаеш. С мен става нещо, което си бях обещал да не допускам никога. Ставам равнодушен. Не мога да позволя това. Свещеник или не, не мога да загубя усещането… И не мога да го изгубя тук, с теб. Разбираш ли ме?

— Не. — И след няколко мига: — Може би.

И още един миг. Тя изчака, после се наведе към него, като че ли за да го целуне.

— Тогава защо ме доведе тук тази нощ?

— Защото знам, че ще си тръгнеш. — Устните им почти се докосваха. — И защото така искам.

Тя бавно го дръпна към себе си за целувка, отначало нежна, после ръцете й се плъзнаха по гърдите му, стиснаха раменете му. Усещаше как той се бори със себе си — неговото желание беше също толкова голямо, колкото и нейното, но той все още се противеше вътрешно. Нежно пъхна пръсти под ризата му и ръцете му внезапно я прегърнаха здраво. Тя го притегли още по-близо, устните му намираха бузата, врата й, ръцете му бяха на хълбоците й, той се изправи и я вдигна, телата им бяха опрени в камъните, фенерчето остана на земята, но вече не светеше. Започна да разкопчава блузата й; езикът му се плъзгаше по раменете, по гърдите й. После я пусна на пода върху сламата.

Вече бяха голи — очите му бяха достатъчно зорки, за да я видят в тъмното — и той влезе в нея. Горещината изригна към гърдите им; вкус на изследващи устни; той вдигна краката й по-високо; ръцете й бяха на хълбоците му и го притеглиха. За момент останаха абсолютно неподвижни. После започнаха да се движат: пръсти, впити в плътта, устни, потънали в устни, трескаво дишане. Времето като че ли изчезна, вълни от звуци минаваха през тях — докато в една секунда на върховно напрежение по лицето й не премина силна тръпка, очите й бяха все така вперени в неговите, ръцете и краката й ставаха все по-настойчиви с всеки тласък. Всеки мускул в него започна да се стяга, той се вкопчи в някакво неизвестно убежище, загуби себе си в нея, двамата започнаха да стенат, после стигнаха върха и след миг разтрепераните им тела се отпуснаха, жадни за въздух и отново намерили спокойствие.