Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Петра успя да изнесе момчето навън; аз взех още три. Май една-две от жените също успяха. — Просто факти, никакво обсъждане. — Едно осакатено дете не може да оживее — продължи той, за да убеди колкото себе си, толкова и Пиърс. — По-добре да умрат сега, отколкото да гладуват самотни и след седмица да умрат.

Пиърс бе чувал тези разсъждения и почти се бе научил да ги приема. Но не и тази нощ.

— Наистина ли вярваш в това?

Мендравич гледаше пламъците. Не каза нищо. Пусна ръката на Пиърс, тръгна нанякъде и подхвърли през рамо:

— Сама ще си изгори. Няма нужда да хабим водата.

Пиърс пребиваваше в някакво безтегловно състояние; краката му бяха вкопани в земята, тялото му — внезапно притиснато от огромното бреме на последните три месеца.

„По-добре да умрат сега.“

Всеки чудовищен момент — всяка подробност, всяка картина — всичко това отново нахлу в съзнанието му с кристална яснота. И при всеки взрив в паметта му един глас в него крещеше: „Какво възнаграждава вярата?“ Той се наблюдаваше отстрани, поразен, че въпросът въобще е изплувал на повърхността. Домът, единственото постоянно нещо. Единствената сигурност. Сега танцуващ в пламъци пред него.

— Тръгвай с мен. — Той се обърна. До него стоеше Петра. Нямаше представа колко дълго е била тук, колко време е стоял неподвижен. Тя чакаше, без да помръдва. Черни ивици се бяха стекли по страните й, тънки струйки кръв по врата й, но Пиърс виждаше само очите. Ясни, живи и в момента неспособни да скрият отчаянието й. Той бавно кимна. Закрачиха.

С всяка стъпка чувството на безпомощност започна да запълва пустотата в него толкова непознато, колкото и изнервящо. Отвращението, гневът, дори омразата й в миналото бяха завладявали съзнанието му, но винаги бе намирал начини да ги отблъсне. Сега усещаше как този механизъм се разпада и на мястото му идва нещо много по-разрушително.

Минаха край още една горяща къща, после край други сгради и закрачиха през откритото поле: стъпки на ботуши по тревата, две фигури в чудесен синхрон, бавни и предпазливи. Зад тях блясъкът на пожара намаляваше, тъмнината, прогонвана само от луната, постепенно ги поглъщаше. Никой не произнасяше и думичка, всеки разбираше другия по движенията му. На няколко пъти стигаха до шосета, понякога вървяха по тях, понякога — не. Винаги тя избираше, винаги тя решаваше. Той само я следваше, Щастлив, когато отново влезеше в несъзнателния ритъм.

Когато след два часа тя най-после заговори — почти шепнешком — Пиърс имаше чувството, че гласът й пронизва цялото му тяло.

— Вече е близо. — Думите го накараха да се стегне и да ускори крачка.

След десет минути Петра спря. Стояха в средата на голяма равна поляна. Тъмна сянка очертаваше отсрещния край — дървета, предположи той, зад тях може би се простираше гъста гора. Петра закрачи през поляната, той тръгна до нея; с всяка стъпка пред тях все по-ясно се очертаваше висока сянка. Трябваше му цяла минута, за да разбере, че в средата на поляната има нещо; очертанията му ставаха все по-ясни, докато приближаваха. Стигнаха на двайсетина метра до него и спряха.

Пред тях се издигаше недокоснатата църква. Без паднал купол, без срутени стени. Цяла. Беше висока десетина метра, с нисък купол и камбанария, издигаща се в небето; каменната зидария лъщеше в лунната светлина. Беше невъзможно да се каже кога точно е построена. Може би преди петдесет, може би преди сто години. Може би повече. Начинът, по който босненците строяха църквите си, се бе променял съвсем малко, за да се правят точни предположения. Най-добре можеше да се съди по патината на времето. В централната част се виждаха две големи правоъгълни врати, тъмнеещи в мрака, на всяка имаше ръждиви метални халки. Петра се запъти към тази вдясно, Пиърс вървеше на няколко крачки след нея.

Влязоха. Лъчи лунна светлина се промъкваха през няколкото реда счупени прозорци; беше достатъчно светло, за да се види, че пейките отдавна са натрошени за подпалки; каменният под беше омазан с петна и осеян с боклуци, неподходящи за грабеж. Както във всяко нещо с покрив в района, покрай стените се редяха купчини слама, останали от някогашни посетители, макар че най-известните пътища за бягство се отдалечаваха все повече и повече от църквата, което я освобождаваше от задължението й да бъде убежище. Под купола висеше огромен железен полилей; празните гнезда и проблясващите долу стъкълца, бяха единствените останки от отдавна изпотрошените крушки. Втора, по-малка лампа висеше над олтара; дългата й верига се поклащаше във въздуха от невидимо течение. Над нея с дебели главни букви бе изписано „Благословени са дошлите“.