Джонатан Раб - Ръкописът Q

Горната част на църквата обаче бе останала незасегната; тук-там имаше откъртени парчета тухла или камък, но нищо друго не бе повредено.

— Никой вече не идва тук — каза тя, — дори бегълците.

Намери нещо на земята и се опита да го разгледа в жълтеникавата светлина.

— Невероятно е, че е оцеляла. — Той прокара пръсти по стената — студен гладък камък със следи от влага.

— Не е невероятно. Разрушаването й ще е светотатство.

— Светотатство? — Думата изглеждаше странна и съвсем не на място. — Това не ги спря в Пряк.

— Онази църква беше католическа. Те изпитват удоволствие да разрушават католическите църкви.

— А тази православна ли е? — попита той и посочи надписа над олтара. — Не мисля.

— Е, тази част е католическа. — Тя видя, че не я разбира, и поясни: — Историята й е малко необикновена. Отдолу има стара православна църква, почти разрушена по време на турското робство. Но е оцеляло достатъчно, за да запази и очертае свещената земя. Под нея пък има останки на светилище от времето на богомилите. Всички пластове са един над друг Чудесен модел за това как е протичал животът по тези места. Разбираш ли, ако унищожиш едното, разрушаваш всичко. Светотатство за всеки, който изстрелва снаряди или мини.

Преди той да може да каже нещо, тя тръгна към една ниска арка в лявата част на олтара и изчезна. Той я последва и заслиза по тесни стъпала; каменните стени в мрака извиваха, следвайки стълбата.

След няколко крачки светлината изчезна. Като опираше ръце в стената, той слизаше предпазливо; звукът на стъпките й отпред му даваше достатъчна представа за посоката. Веднъж или два пъти стъпалата се стесняваха и това объркваше ритъма му. Трябваше да спира, да опипва с крак следващото стъпало и чак после да продължава.

— Пази си главата. — Тя беше доста по-далеч, отколкото бе очаквал, гласът й прозвуча на около пет метра пред него, но не много надолу. Той предположи, че има още само две-три стъпала, и протегна ръка пред себе си. Внезапната болка му напомни за раната в рамото. Пръстите му срещнаха камък и той започна да изследва извивката на арката. Наведе се и бавно продължи напред; очите му все повече и повече свикваха с тъмнината и той долови очертания на стена и на под.

Победата му бе краткотрайна — внезапно ярка светлина освети всичко: беше фенерче в ръката й.

Той закри очи с ръка, после я свали. Стените тук бяха с различен цвят, някак по-бели. Докато горе, в църквата, всеки камък бе издялан в точна правоъгълна форма, тук имаше големи неравни плочи. Таванът беше нисък, не повече от два метра, гладката му повърхност и майсторската зидария бяха ясно доказателство, че е построен от католици върху малката православна църквичка, в която стояха. Нищо в помещението обаче не напомняше за някогашните му религиозни предназначения, с изключение на откъси от надписи на кирилица по горната част на всяка стена. Буквите бяха избледнели и не можеха да се разчетат. Още слама, още едно съдрано одеяло.

— Държа го тук — каза тя и постави фенерчето на един издаден камък. Той не отговори нищо. Почти минута никой не пророни и дума. Накрая тя продължи: — Късмет, че никой не го е прибрал. — Чак тогава той осъзна, че са сами. Без среднощни нападения, без експлозии, без трескави разговори. Сами. Очевидно бе, че и тя го усещаше.

Тя се обърна и махна къдриците от лицето си.

— Решил си да си тръгнеш.

— Какво? — Въпросът го свари неподготвен.

— Да си заминеш. За Щатите.

Той я гледа известно време преди да отвърне.

— Нищо не съм решавал.

— Време е да станеш свещеник.

Той пак не каза нищо.

— Няма нужда да обясняваш — каза тя, вече по-меко. — И аз щях да замина, ако можех.

— Сериозно? — Тонът му изразяваше несъгласие. — Не, нямаше. Никой от вас не би заминал.

— И заради това мислиш, че трябва да останеш? Защото нямаме избор? — Тя поклати глава. — Това не е добър отговор.

— Останах, защото имах причина да дойда.

— Но причината, заради която си тук, няма нищо общо с това, заради което си дошъл. — Без гняв, без укор. Наблюдаваше как очите му я отбягват. — И двамата го знаем. Иначе щеше да заминеш отдавна, с всичките други здравомислещи момчета, които видяха достатъчно за две седмици. Но ти остана, защото мислеше, че си по-силен от тях, че твоята… вяра може да издържи повече.

Той се втренчи в нея.

— Е, моята вяра загуби битката доста отдавна. — Тя не отклони очи. — Мисля, че и с твоята е същото. По-добре замини преди да е станало късно.