Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Е, значи и аз не съм никакъв мъж, като се има предвид как стрелям с това нещо — каза той.

Следа от усмивка.

— Ще се научиш — каза тя. — С повече практика.

Погледна оръжието, после него. Пристъпи и оправи тъмния ремък с нежните си пръсти.

— Всички свещеници ли са толкова непохватни? — Тя се забавляваше, като подръпваше ремъка.

— Когато стана свещеник, ще ти кажа.

— А, вярно. Забравих. — Тя се отдръпна. — Всъщност ти изобщо не приличаш на свещеник.

— Сериозно?

— Сериозно.

Усмивката му постепенно се превръщаше в смях. Той свали автомата и го подаде на Йосип.

— Така по-добре ли е?

Тя продължаваше да го гледа.

— Значи мислиш, че можеш да оцелееш без оръжие?

— Може би.

На лицето й се мярна изписа подигравателна изненада.

— Ти да не си молил случайно хората да се предават?

— Не.

— Ясно. — Тя разкопча кобура си и пусна пистолета на земята. — Е, как ще ме накараш да ти се подчиня?

Пиърс хвърли поглед към Йосип; хърватинът се усмихваше и клатеше глава. Личеше си, че много се забавлява.

— Ами… — Пиърс посегна към нея, без да спира да говори — има си начини.

Искаше да я хване за рамото, но тя внезапно промуши ръка под мишницата му, извъртя се и преди да може да реагира, го подсече; ботушът й стъпи върху едната му ръка, коляното й — върху гърдите му, пръстите й го стискаха за гърлото, а палецът й бе болезнено впит в адамовата му ябълка.

— Нали каза, че веднъж си свалил в безсъзнание сто и двадесет килограмов борец?

Пиърс понечи да отговори, но тя натисна още по-силно.

— Не, не. Пази си силите. — Усмивката се появи отново. — Видя ли, че не се давам лесно? — Тя отдръпна палеца си и освободи гърдите му. — Ако бях на твое място, щях да се науча да стрелям. Много по-безопасно е.

После скочи и се запъти към къщата още преди той да се е надигнал.

— Трудно ще се справиш — каза Йосип, докато помагаше на Пиърс да стане и му подаваше автомата.

Пиърс метна ремъка през рамо; очите му не изпускаха Петра.

— Сега е по-добре, нали?

— Не говоря за автомата. — Йосип намигна и кимна към къщата.

— Тя не е разбрала защо съм останал, нали?

— Не знам. — Йосип го погледна в очите. — Не знам. Но все пак това е добър въпрос.

— Досега не съм чул никакви недоволства.

— Още не си видял никого от нас убит.

— Това ли я безпокои?

— Не. — Йосип поклати глава. — Американските момчета идват, за да доставят храна, одеяла, може би малко вяра на народа — нещо, за което той не бе и чувал.

Дръпна оръжието на Пиърс по-надолу.

— Босненецът се нуждае от помощ, от духовно ръководство, независимо от това на кой Господ се моли. За него е лесно да облекчи съзнанието си, да служи на собствения си Бог и да крачи редом с другите, Но не го прави.

— Е, това не е лесно.

— Няма нищо лесно на тоя свят. Разликата е, че ти можеш да си заминеш където поискаш.

— Но не го правя.

— Да, не го правиш. — Той отхлаби малко ремъка. — И точно затова толкова ни озадачаваш — също както и ние теб. Аз съм добър католик, Иън, но ако не бяха направили това с дома ми, нямаше да бъда тук.

— Дори ако беше видял снимките от Омарска?

— Хиляди хора са виждали лагерите. И хиляди са вдигали рамене и са питали как е възможно такива неща да се случват в един цивилизован свят. Те не са лоши хора. Но това не е техният дом. Не е и твоят. И все пак ти стоиш тук.

— Така ли мисли и тя?

Йосип се засмя и поклати глава.

— Нямам представа какво мисли. Но ти трябва да се научиш да стреляш. Това ще е достатъчно.

— Надявам се, че никога няма да се наложи да го използвам.

— Тогава защо се мъча да те уча? — Усмивката на Йосип се стопи.

Осакатеното му тяло вече достатъчно бе служило за храна на птиците и дивите животни. По трупа беше останало малко кожа, очите и ушите бяха изчезнали. Неуместността на окървавената колежанска кърпа, леко окървавена, големите букви „СБ“ около китката му, отвратиха Пиърс толкова, колкото и накълцаната и ръфана плът. За първи път можа да свърже глас, усмивка, арогантен чар с останките пред себе си. За първи път се запита колко дълго може да издържи вярата му.

— Той казваше, че си луд да останеш. — Петра пристъпи до него, днес конската й опашка беше вързана малко по-добре. — Но мисля, че се възхищаваше от това. — През последния месец двамата се бяха сближили — толкова, колкото се осмеляваха. Той се бе научил как да събужда усмивката й, да открива изплъзващите се моменти, когато грижата падаше от лицето й, да говори за миналото, за което тя вече не си спомняше много точно.