Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Не съм казвал…

— Себастиано мислеше, че има и нещо друго. И е много станно, че умря два дни след като ми даде свитъка, който според теб не би трябвало да ми дава никакъв повод за тревога. Стаята ми е била преровена много внимателно. Ако мислиш, че това е смешно…

— Добре — предложи Пиърс, — да занесем ръкописа на абата или на полицията, или където смяташ, че е най-добре. И тогава ще видим. Какво ще кажеш?

Чезаре въздъхна.

— Добре.

— Значи се разбрахме. — Пиърс усещаше, че атмосферата е все още много напрегната, така че добави: — Снощи „Сокс“ спечелиха срещу „Янките“.

Минаха няколко секунди преди Чезаре да разбере какво му е казал.

— Какво?

— „Сокс“. Напредват.

— Какъв беше резултатът?

Пиърс продължи да гледа отсрещната стена.

— Не си спомням точно.

— И това ми било бейзболист. — Чезаре не можа да скрие усмивката си.

Внезапно в коридора се появиха светлини и той пак се напрегна.

— Светлините за туристите — каза той и тръгна към вратата. — Могат да се включват само два етажа по-нагоре. — Огледа коридора, после се обърна към Пиърс и му подаде тубата. — Ще им трябват няколко минути да слязат дотук. Пъхни това пак в дупката.

— Данте, сигурен съм…

— Моля те, Иън, направи това, което ти казвам. После ако искаш ми се смей. Но просто го направи! — Пиърс погледна цилиндричната кутия. — Сложи камъните, изключи фенерчето и изчакай десетина минути преди да тръгнеш. Аз ще се опитам да ги объркам. Ще се видим пред Колизея след час.

И преди Пиърс да може да отговори, монахът се промъкна през ниската врата и звукът от стъпките му бързо заглъхна по коридора. Пиърс скри тубата в дупката, затрупа я с камъните, угаси фенерчето и помещението потъна в мрак с изключение на слабата светлина, проникваща от коридора. Той погледна часовника си — пет без двайсет. Седна до стената и притвори очи.

Манихеите. Пиърс не можа да сдържи усмивката си. Бич за истински вярващите. Петнайсет столетия потънали в тъмнина, а сега го принуждаваха да седи в една влажна дупка в основите на базиликата и да чака лампите да угаснат. Какво по-подходящо за Братята на светлината?

Но дори свети Августин се беше увличал от мистиката на манихеите — известно време бил техен предан член, впечатлен от отговора на сектата на големия въпрос: „Откъде идва злото?“. Темата се бе превърнала в истинска мания сред ранните християни — всички били съгласни, че не идва от съвършения Бог. Но ако не е от Господ Бог — източника на всички неща — тогава откъде? От това, което откъслечно си спомняше за тях, манихеите бяха заложили на много интелигентен подход: персийския дуализъм — светът, разкъсан между двете враждуващи царства на светлината и мрака, на духа и плътта — принуждаващи човек да използва разума си, за да открие разликата между тях. И изведнъж самопозаанието се бе превърнало в ключ към спасението. Дори бе поставено и над вярата — стъпка, която младият Автустин накрая все пак бе отказал да направи. И колко люто се бе нахвърлил по-късно върху някогашните си другари — беше ги наричал еретици, беше ги принудил да минат в нелегалност, беше обрекъл сектата на унищожение. Като че ли това с било най-важното — да дамгоса опасната, но крехка простота на учението им.

И колко драматично се бе променило всичко през последните хиляда и петстотин години. Погребалната служба горе все още се даваше причастие — един обичаен ритуал, пренебрегващ необходимостта да се вниква в по-дълбокото му значение. Противоречията отдавна бяха забравени. Нямаше вече битки за спечелване, нямаше ереси за сваляне, нямаше нищо, което би могло да породи реален диспут.

Вяра в най-кроткия й вид.

Пиърс прогони от ума си съмненията и се замисли за Чезаре. Много му се искаше да отхвърли твърдението, че смъртта на Руини не е естествена, но напрежението на монаха го бе завладяло и го караше да се замисли. Дори и сега обаче не виждаше никакъв смисъл. Вестниците твърдяха, че е сърдечен удар. Същото твърдеше и църквата. Защо? За да открият свитъка? Манихеите? Това беше… абсурд.

Далечни стъпки по коридора го накараха да отвори очи. Без да мисли, той се прилепи по-плътно до стената. Ненужна предпазливост, тъй като седеше скрит в тъмнината, но инстинктът да потърси опора в камъка зад гърба си беше по-силен от разума. Очакваше някое познато от базиликата лице да надникне през вратата и да му зададе притеснителния въпрос какво прави тук? Опита се да намери отговор, но стъпките приближаваха и нещо привлече вниманието му към тях — твърде премерени, твърде точни. Който и да беше, вървеше съвсем бавно, като че ли търсеше нещо.