Джонатан Раб - Ръкописът Q

— Защото преди три дни той ми даде това.

И вдигна цилиндъра.

— Какво е това? — попита Пиърс, докато също се изправяше.

— Беше много разтревожен — продължи Чезаре, като че ли не бе чул въпроса. — Никога не го бях виждал такъв. Каза ми да го пазя няколко дни и да не казвам на никого.

Спря, сякаш загубил нишката на мислите си. Изглеждаше разсеян. Много разсеян.

— Доста интригуващо — каза Пиърс в опит да разведри настроението.

Коментарът му върна Чезаре към действителността.

— Какво?

— Нищо. Каза ли ти защо ти го дава? — Чезаре продължи да гледа безизразно и Пиърс добави. — Погледна ли какво има вътре?

— Защо питаш? — Очите на Чезаре внезапно подивяха.

Пиърс вдигна ръце в знак на шеговито предаване — още един опит да успокои приятеля си.

— Само питам. Не исках да кажа…

— Да, разбира се, само питаш… — Лицето на Чезаре внезапно се разведри. — Извинявай. Само че… — Той отново застина, загубил нишката на разговора, пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Пиърс търпеливо чакаше. — Взех го, прибрах го в стаята си и не помислих повече за него. И изведнъж той умря. Естествено, че погледнах вътре.

— И?

Чезаре повъртя тубата в ръцете си, хвана малката ръчка, монтирана по средата, дръпна я и загледа как капакът се отваря с тихо съскане — звукът на освободен вакуум. После внимателно извади свитък тънък пергамент.

— Каза, че го открил тук, зад стенописите.

— И нямащ ли представа какво е това? — попита Пиърс. Чезаре бързо поклати глава. — А защо го е дал точно на теб?

— На мен ли? — Трябваше му време, докато осмисли въпроса. — Беше уплашен. Двамата бяхме тук и копаехме, той ме видя и… Не знам. Каза, че трябвало да го скрия само за няколко дни.

Пиърс кимна, повече за да ободри Чезаре, отколкото себе си.

— Тогава защо си донесъл тубата тук?

Италианецът го изгледа така, сякаш не го разбираше.

— Защо… защо тук ли? — Отново замълча, за да събере мислите си. — Защото в деня, след като Себастиано беше… в деня, след като той умря, се прибрах и видях, че някой е претърсвал стаите ми.

— Какво? — Тонът на Пиърс загуби всяка следа от хумор.

— Някои неща не си бяха на точните места. Аз съм много педантичен. — Той кимна няколко пъти, за да подчертае фразата. — Както и да е, разбрах, че някой е влизал. За щастие, имам местенце, където пазя някои неща. Те не са го открили, които и да са били. Но са влизали. Разбрах го. И за да съм по-сигурен, преместих тубата тук.

— Защо не каза на абата или на полицията?

— Бях в паника. Докато измисля какво да направя, вече бяха решили погребението да е тук, в „Сан Клементе“. Всички приготовления — беше невъзможно да се слезе долу, без някой да ме види. А не можех да отида нито при абата, нито в полицията без това — каза той и вдигна свитъка. После внимателно го сложи пак в цилиндъра, дръпна механизма и тубата се затвори плътно.

— А защо ме доведе тук?

Чезаре го погледна безизразно, после опита да се усмихне.

— Не знам. Видях те. И си помислих, че е по-добре да има някой с мен. — Внезапно спря, погледът му шареше по пода. — Всъщност това не е цялата истина. — Пиърс чакаше приятелят му да продължи. — Знаех, че днес ще си тук. — Продължаваше да гледа надолу. — Знаех, че никой няма да ни забележи по време на причастието.

Очевидно се бореше с нещо. Пиърс чакаше.

— Себастиано каза, че свитъкът… ръкописът… — Чезаре вдигна очи. — Че може би има нещо общо с манихеите.

Пиърс не каза нищо и той продължи:

— Запознат си с тази ерес от четвърти век, нали — с отговора на Августин до Мани и неговите последователи. Помислих си, че ще знаеш какво да правиш с този свитък… Защото някой може да бъде убит заради него.

Тази мисъл го накара да притвори очи и да опре глава в стената.

— Манихеите ли? — Пиърс го изгледа смаяно. — Данте — той се усмихна, опитвайки се да намери подходящите думи, — не съм специалист, но не мисля, че някой би могъл да убие човек заради това, което са твърдели манихеите. Това е… нелепо. — Не можа да сдържи усмивката си. — Сектата я няма от хиляда и петстотин години. — Видя, че усилията му са безрезултатни. — Виж, ако съдържанието на свитъка е такова, мога да ти кажа, че няма от какво да се тревожиш. Просто няма за какво. Може би не си разбрал правилно какво ти е казал Себастиано…

— Не! — Отговорът беше изпълнен с гняв. — Знам какво видях. Знам и какво ми каза той. И знам кои са манихеите. Разбира се, никой не убива за една древна ерес. Аз не съм глупак, Иън.