Джонатан Раб - Ръкописът Q

Тук цареше някакво странно спокойствие, придружено от блясъка на флуоресцентните светлини върху древния камък. Тънкото бръмчене на лампите като че ли увеличаваше чувството му за самотност. Започна да осъзнава всяко свое вдишване, потта, стичаща се по гърба му, внезапно изстудена от въздуха в подземието. Невъзможно му беше да мисли, така че просто закрачи към изхода.

На половината път към стълбите лампите изведнъж угаснаха. Инстинктът му го прилепи до стената, сърцето му препускаше бясно. Очакваше някой да се нахвърли върху него от тъмнината, нещо да потвърди това, което казваше Чезаре, но всичко си беше тихо. Сети се, че ключовете за лампите са на горния етаж. Които и да бяха непознатите, сега премахваха следите си. Пиърс не можеше да направи нищо. Запали фенерчето и забърза по коридора.

След минута беше горе; чуваха се гласове — хората излизаха от базиликата. Той остави фенерчето на предпоследното стъпало и спокойно тръгна към преддверието. Повечето хора излизаха през отсрещната врата, само един или двама поемаха през двора. Пиърс кимна на неколцина познати, докато вървеше към главната сграда. Вглеждаше се в тълпата с надеждата да мерне характерния профил на Чезаре, главата, стърчаща над другите. И внезапно се сети, че и някой друг може да прави същото. Може би Чезаре беше успял да избяга. Може би затова църквата долу беше празна. Надеждата е мощен еликсир. Той задиша по-спокойно.

Излезе на улица „Сан Джовани“ в квартала Латерано; дъжтьт се бе превърнал в ситна мъгла. Краткото успокоение, което бе почувствал в църквата, бе отстъпило на чувството, че Чезаре е изчезнал.

„… Колизея… след един час.“ Можеше само да се надява, че монахът ще е там.

Щефан Клайст вървеше по покрития с килим коридор, следван само от звука на собствените си стъпки. В него нямаше нищо забележително освен раменете — два пъти по-широки от нормалното за човек с неговия ръст. Те му придаваха неочаквана мощ и плътна твърдост, която се отразяваше на цялата му личност. Елегантните ръце се спускаха покрай тялото му, мускулите личаха дори под финия плат на костюма му, едната ръка бе мушната в джоба на панталона му. Някаква прислужница излезе от една стая; влачеше количка. Върху хотелските кърпи се виждаше запазеният знак на хотел „Бернини-Бристол“. Клайст се усмихна — само леко повдигане на устните, зелените му очи не издаваха друго освен пълна съсредоточеност. В момента, в който младата жена отмина, изражението на Клайст се върна към обичайната му суровост — леденостудени очи, устни, свити в твърда права линия. Той стигна до края на коридора, зави наляво, спря пред двойната, облицована с кожа врата, водеща към последния апартамент, разположен надве нива, и натисна звънеца.

След секунда отвътре се чу глас.

— Си? (Да (итал.) — Б. пр.)

— Щефан.

Ключът се превъртя и вратата се отвори. Клайст влезе в широкото антре, кимна на мъжа до вратата и тръгна към просторната стая.

Четиримата присъстващи вдигнаха погледи и му кимнаха, Клайст не каза нищо и седна на един стол до стената, точно зад човека, който говореше.

— Може би довечера или утре — продължи мъжът, — най-късно до края на седмицата. — Също като Клайст, и той беше облечен безупречно. От малкото джобче на сакото му се подаваше върхът на кърпичка; дългите му крака бяха кръстосани. Кардинал Ерих фон Нойрат беше към шестдесетте, оплешивял, тъничкият венец на останалата му коса му придаваше решителна строгост. Изпъкналите скули и жълтеникавият цвят на кожата подчертаваха почти неизменния му израз на безразличие. Обичайните му свещенически одежди му придаваха вид на замислена състрадателност. Ако облечеше костюм обаче, веднага изпъкваше аристократичната му превзетост.

— И няма изглед по някакъв чудодеен начин да се възстанови? — попита единствената жена в стаята. — Някакъв Божествен акт? — Доня Марсела де Ортас Сомальо, кастилска графиня — единствената истинска аристократка тук — беше към петдесетте и вече бе погребала четирима съпрузи, последния трийсет години по-стар от нея. Не носеше черно — бе облякла костюм на Армани в тъмнозелено: полата бе точно под коленете й, така че да подчертае най-доброто от фигурата й. В интерес на истината всичко по нея и у нея бе от най-добро качество. Изящен нос и нежни страни, над които светеха две тъмнокафяви очи, говорещи, че тя винаги знае много добре какво мисли другият. И наистина в повечето случаи бе така. Дори тъмнорусата коса, събрана на кок — който при друга жена би изглеждал превзет, та дори и по-лошо — подхождаше чудесно на цвета на кожата й. Не че изглеждаше двайсет години по-млада. Не беше така. Но нямаше двайсет и пет годишна жена, която не би дала всичко, за да притежава това, което имаше графинята. И тя го осъзнаваше чудесно.