Робърт Шекли - Крадец във времето

Самият аз ще го включа преди да е изтекъл тридесетминутния срок. Това е първото унищожение, което ми предстои да изпитам. Предполагам, че всичко ще си дойде на мястото, защото парадокси не съществуват.

Натискам бутона.“

Значи хронокарът е някъде тук!

Още веднъж опипа всичко наоколо, но не откри нищо, освен един скелет.

Утрото настъпи. Цялото село се събра пред пещерата. Глинените съдове се предаваха от ръка на ръка. Мъжката част от населението доста се развесели.

Заведоха Елдридж пред една дълбока ниша в скалата. Вътре имаше нещо като жертвен олтар, украсен с цветя.

С жестове му заповядаха да влезе в нея.

Започнаха ритуалните танци, които продължиха няколко часа. Най-после и последният танцьор падна изтощен. Към нишата се приближи старец с факла в ръка. Замахна и я хвърли вътре. Елдридж успя да я вдигне, но в това време се посипаха още горящи факли. Сухите дърва се разпалиха и Томас бе принуден да отстъпи назад, към олтаря.

Огънят го пропъждаше все по-навътре. Накрая рухна върху олтаря полузадушен. Ръката му попадна върху някакъв предмет…

Бутони?!

Пламъците му позволяваха да огледа предмета. Беше хронокарът, същият хронокар, който Елдридж I е оставил. Тук тази машина беше Бог!

За миг Томас се поколеба — на какво ли бъдеще щеше попадне? Но беше отишъл твърде далеч, за да спре до тук.

Натисна бутона.

Озова се на пуст плаж. Пред него кротко се плискаше океанът, вълните му се губеха зад хоризонта. Брегът бе покрит с тропическа растителност.

Елдридж чу викове и отчаяно се заоглежда за скривалище. Към него тичаха няколко човека.

— Добре дошъл! Привет!

Огромен загорял мъж го стисна в обятията си.

— Най-после се върна!

— Да, да… — мърмореше Елдридж, без да знае какво става.

Към плажа заприиждаха все повече хора. Мъжете бяха високи, с бронзова кожа, а жените — стройни и красиви.

— Донесе ли? Донесе ли? — питаше мършав старец, едва поемайки дъх.

— Какво по-точно?

— Семена и разсад. Обеща да донесеш.

— Ето — Елдридж бръкна в торбата и извади съкровищата си.

— Благодаря. Как мислиш, дали…

— Сигурно си уморен — гигантът се опита да го запази от налитащите хора.

Елдридж мислено премина през последните два дни от живота си, обхващащи хилядолетия.

— Наистина съм уморен — въздъхна той. — И то много.

— Тогава върви си в къщи.

— В къщи?

— Ами да — в къщата, която построи до лагуната. Нима не помниш?

Томас се усмихна и поклати глава.

— Той не помни! — извика мъжът.

— Не си ли спомняш как се сражавахме на шахматната дъска? — попита друг мъж.

— Не помниш ли как ходихме за риба?

— А излетите, празниците?

— А танците?

— А яхтата?

Елдридж продължаваше да клати глава отрицателно.

— Това беше преди да тръгнеш назад, към своето време — обясни гигантът.

— Отправил съм се назад? — попита Томас и за миг се вцепени.

Та тук беше всичко, за което можеше да мечтае — мир, съгласие, мек климат, добронамерени хора. Сега дори си носеше книги и музика. Защо му е трябвало да изоставя този прекрасен свят?

— Мен поне помниш ли? — пристъпи напред слабо светлокосо момиче.

— Ти сигурно си дъщеря на Бекер и годеница на Моргъл. Аз те отвлякох, така ли?

— О, Томас! И това ли не помниш? Просто Моргъл си помисли, че вече съм му съпруга. Ти не си ме отвлякъл, сама тръгнах с теб, по собствена воля.

— А, да, да — Елдридж се чувстваше като кръгъл идиот. — Е, разбира се… Как иначе… Много се радвам да се видим отново — по-глупаво нещо едва ли можеше да каже.

— Защо толкова официално? — учуди се момичето. — В края на краищата, ние сме мъж и жена. Надявам се, че ми носиш огледалце?

Сега вече Елдридж се разсмя и й подаде торбата.

— Хайде, скъпи, да си ходим в къщи! — каза му тя.

Не знаеше името на момичето, но то определено му харесваше.

— Страхувам се, че няма да мога — Елдридж погледна часовника си. Бяха изминали почти тридесет минути. — Трябва да свърша още някои работи. Но скоро ще се върна.

На лицето й грейна усмивка.

— Щом ти казваш, аз съм сигурна, че ще стане така — и тя го целуна.

Познатата тъмнина отново го обгърна, когато натисна бутона на хронокара. Така приключи животът на Елдридж II.

Сега отново беше Елдридж I и му бе напълно ясно къде отива и какво ще прави.

Ще се върне, за да оправи парадоксите, след което ще дойде тук и ще прекара остатъка от живота си в мир и съгласие с това момиче, обграден от любезни хора, хубави книги и симфонична музика.