Робърт Шекли - Роби на времето

Основна поредица Глейстър по първа времева писта:

Чарли Глейстър бе изобретил машина на времето, но не беше я измислил добре, защото тя не работеше. Машината му бе с приблизителните размери на пластмасова кутия за обувки. Повърхностите й бяха покрити с циферблати и ключета, лостчета и бутони. Тя издаваше странни шумове, когато Чарли я включваше и лампичките й просветваха в червено и зелено, което караше кожата му да настръхва. Но нищо повече. Машината на Чарли беше много добър уред за настръхване, святкане и шум, но не беше машина на времето. И не стана такава доста време, чак докато Чарли не получи достатъчно добро подсказване от бъдещето, за да може да настрои машината да работи добре в настоящето. (Във всичко това има известен парадокс, разбира се. Пътешествията във времето са пълни с парадокси. Вселената се движи благодарение на силата на парадоксите.)

И така, ето ни го Чарли, в един красив септемврийски следобед, в неговата подземна лаборатория на Ейпъл стрийт, в неприсъединената градска част на Харвест Фолс, Индиана, занимаващ се с машината си и говорещ си сам на висок глас. Той казва нещо такова:

— Факторът на разположение на осцилацията… Подтискащата фазова регенерация… Безкрайното рециклиране на амплитудите… Коефициентът на вторичната рефлекторна сила…

Това е езикът, на който един гений разговаря сам със себе си, а Чарли определено беше гений, въпреки че бащата на Майра си мислеше, че е „малко откачен“.

Бащата на Майра беше най-известният банкер в Харвест Фолс и ревностен психометрик. Майра беше годеница на Чарли. Тъкмо сега тя бе излязла на разходка с кола с Картър Литълджон, някога истински повтарач по история на Хузиър, а сега водещ търговец и бъдещ баща на незаконната дъщеря на Майра — Хилда. Родителите на Глейстър живееха в едно имение в Юпитер, Флорида, играеха на бинго всеки петък и пишеха на Чарли на първо число всеки месец. Те нямат никаква роля в този разказ. Глейстър освен това имаше един чичо Макс, който живееше в Кий Уест и бе известен там като „Краля на картите в Кончес“. Той също не играе роля в този разказ. Всъщност освен Чарли Глейстър, който играе твърде голяма роля или по-точно много роли, никой друг няма значение. Но точно така става, когато започнеш да прескачаш по времевите писти, както Чарли Глейстър щеше да стори.

Междувременно обаче, той седеше в работилницата си, съединяваше миниатюрните компоненти, отделяше ги отново, цапаше с грес бялата си риза, ругаеше тихичко и чакаше да възникне някой феномен, да му просветне или да се случи нещо.

И тогава наистина се случи нещо.

Един глас зад него произнесе:

— Хммм, извинете.

Основна поредица Глейстър по времева писта едно плюс две:

Космите по врата на Чарли настръхнаха. Той знаеше, че е заключил вратата на лабораторията. Ръката му идиотски се сключи върху дръжката на микрометъра, който тежеше не повече от тридесет грама. Той се извърна бавно.

— Нямах намерение да ви изплаша — каза мъжът зад него. — Но нямаше друг начин. Дошъл съм по много важна работа.

Чарли отпусна хватката от „смъртоносния“ микрометър. Човекът не приличаше на някой наркотизиран крадец. Беше висок, слабоват мъж, горе-долу на годините на Чарли, с продълговато, добродушно, добре познато лице. Държеше бяла пластмасова кутия, покрита с циферблати и ключета, с лостчета и бутони. В него имаше нещо познато.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита Чарли.

Непознатият се ухили и не отговори. Чарли го погледна, забеляза изцапаната с грес бяла риза, кафеникавите панталони, обувките с грайфери „Том Маккен“…

— О, Боже мой — изрече Чарли. — Изглеждаш досущ като мен.

— Аз съм ти — отвърна непознатият. — Или ти си аз. Или по-точно, ние и двамата сме Чарли Глейстър, заемащи различни времеви писти.

— Как може така? — попита Глейстър.

— Глупаво е ти да задаваш подобен въпрос — отвърна другият Глейстър. — Като се има предвид, че току-що си изобретил първата в света машина на времето и при това си най-известният експерт по естеството на времето.

— Но аз още не съм я изобретил. Тя не работи.

— Разбира се, че си. Или ще го направиш твърде скоро, което е все същото.

— Сигурен ли си? Струва ми се, че греша някъде. Можеш ли да ми подскажеш?

— Разбира се — отвърна другият Глейстър. — Просто си спомни, че настоящето е позиционно и нищо не става от първия път.

— Благодаря — със съмнение произнесе Глейстър. — Чакай да видим дали съм те разбрал правилно. Скоро моята машина на времето ще заработи, аз ще ида в бъдещето, после ще се върна и ще срещна самия себе си тъкмо преди да изобретя машината на времето.