Робърт Шекли - Крадец във времето

По дяволите, счита го за специалист по всичко, за което самият той си няма ни най-малка представа.

— В резултат на всичко това сега съм в затруднено положение — каза капитанът и погледна към прес-папието.

— Защо? — учуди се Елдридж.

— Ами… Нали сте крадец. Би трябвало да ви арестувам, поне така изисква законът. От друга страна — известно ми е как са ви изиграли. Зная, че сте крали от Уиглан и приятелчетата му, което донякъде е дори справедливо… За съжаление законът не отчита тези фактори.

Елдридж кимна тъжно.

— Мой дълг е да ви арестувам — с дълбока въздишка заяви капитанът. — Колкото и да не ми се иска, ще трябва да се явите пред съда и после да си излежите присъдата — мисля, че е около двайсет години.

— Какво?! За кражба на репелент и семена от моркови?

— Имайте предвид, че законът е много строг по отношение на хронотуристите.

— Ясно — отрони Елдридж.

— Освен ако вие… — капитанът се замисли и след малко продължи: — Представете си, че изведнъж изпаднете в ярост, ударите ме по главата с ей това прес-папие, откраднете личния ми хронокар — между другото, намира се в бюрото ми, във второто чекмедже отляво — и по този начин се върнете при своите приятели в Трети сектор. Тогава наистина не бих могъл да направя нищо.

— А? — Елдридж в първия момент не осъзна думите на възрастния човек.

Капитанът се обърна към прозореца. Всичко казано от него спокойно можеше да се превърне в реалност.

— Това, разбира се, е ужасно — продължи полицаят. — На какво ли не е способен човек, заради любимия си герой от детството. Но вие, сър, спазвате закона с най-малки подробности. Сигурен съм в това, пише го в психологическата ви характеристика.

— Благодаря ви — каза Елдридж.

Взе прес-папието и леко удари капитана по главата. Той се свлече под масата с блажена усмивка. Томас откри хронокара на посоченото място и го настрои на Трети сектор.

Натисна бутона и отново потъна в мрак.

Елдридж отвори очи. Около него се простираше пустинна равнина. Не забеляза нито едно дръвче. Поривите на вятъра хвърляха в лицето му само прах и пясък. В далечината се виждаха здания от кирпич и той се отправи натам.

„Явно климатът отново се е променил — помисли си Елдридж. — Неистовият пек така е изсушил земята, че дори и реките са пресъхнали. Ако продължава така, не е чудно, че следващите сектори се наричат Нецивилизовани. Няма да се изненадам ако и хора няма.“

Умори се. Цял ден — или две хилядолетия, в зависимост от времеизмерването — не беше слагал троха в устата си. Впрочем, това е само още един парадокс. Алфредекс, с неговата логика, би го разнищил за нула време.

По дяволите логиката! По дяволите науката, парадоксите и всичко, свързано с тях! Нямаше накъде повече да бяга. Може пък на тази прашна земя да се намереше местенце и за него. Би трябвало тукашните (или сегашните?) жители да са горди и независими и да не го предадат. Сигурно живеят с чувство за справедливост, а не по юридически правила. Ще остане тук, ще се труди, ще остарее и ще забрави за Елдридж I с всичките му безумни планове.

Когато се приближи, той с учудване забеляза, че населението се е скупчило на изхода на селото. Сигурно искаха да го приветстват. Бяха облечени с бурнуси1, подобни на арабските — единственият начин да се спасят от палещите лъчи на слънцето.

Брадатият старейшина пристъпи напред и мрачно поклати глава.

— Истината казва старата поговорка: колкото и да е дълга връвчицата, все си има край.

Елдридж вежливо се съгласи.

— Не бих ли могъл да получа глътка вода? — попита той.

— Правилно казват — продължи старейшината, — престъпникът винаги се връща на местопрестъплението, дори пред него да се простира цялата Вселена.

— Престъпник ли? — Елдридж почувства, че коленете му треперят.

— Да — повтори белобрадият.

— Изплашена птичка в собственото си гнездо ака — извика някой от тълпата.

Хората се разсмяха, но Елдридж изобщо не реагира на смеха им.

— Неблагодарността води до предателство — заговори отново старейшината. — Злото е навсякъде. Ние те обикнахме, Томас Елдридж. Дойде при нас с твоята машинка, понесъл куп крадени вещи и ние те приехме — теб и грешната ти душа. Защитавахме те от враговете ти, които си беше спечелил в Мокрите светове. Не ни влизаше в работата това, че си им напакостил. Нима те не ти бяха сторили зло? Око за око!

Тълпата зашумя одобрително.

— Но… Какво съм направил?

Хората тръгнаха към него. Забеляза в ръцете им сопи. Мъже със сини одежди спираха наплива — явно без полиция и тук не можеше да се мине.