Робърт Шекли - Крадец във времето

Както винаги, за миг стана тъмно, след което се скова от страх — усети, че се намира във вода.

Торбата беше тежка и му пречеше да изплува. Все пак успя да покаже главата си над повърхността. Започна да се озърта за суша. Такава обаче не се виждаше — само вълни, бягащи към хоризонта.

Елдридж измъкна спасителните пояси и ги наду. Вече все по-ясно разбираше какво е сполетяло щата Ню Йорк.

Колкото по-напред в бъдещето отиваше, толкова по-топъл ставаше климатът. През изминалите хилядолетия ледовете са се стопили и голяма част от сушата се е оказала под водата.

Значи не напразно е взел спасителните пояси. Сега окончателно повярва в благополучния изход на пътуването си. Само трябваше да поплува половин час.

Но в този момент забеляза във водата дълга, черна сянка. След това още една, и още една…

Акули?

Елдридж панически зарови в торбата. Най-после откри репелента и го хвърли във водата. Из нея се разнесе оранжев облак.

След пет минути хвърли още репелент, после още… Шест минути след петото хвърляне натисна бутона и се потопи във вече познатата тъмнина.

Този път се оказа затънал до колене в някакво тресавище. Беше ужасно горещо. Рояк гигантски комари кръжаха над главата му. С мъка се добра до твърда почва и се настани под едно хилаво дръвче на сянка, за да изчака тридесетте минути. В това още по-далечо бъдеще океанът бе отстъпил и Земята беше завладяна от първобитни джунгли. А дали има хора?

Изведнъж замръзна. Към него се придвижваше огромно чудовище, приличащо на допотопен динозавър. „Не се бой — стараеше се да се успокои Елдридж — динозаврите са били тревопасни.“ Обаче чудовището, снабдено с два реда великолепни зъби, се движеше към него с доста решителен вид. Само многозарядния пистолет може да помогне, реши Томас и стреля.

Динозавърът изчезна сред облаци дим. Единствено мирисът на озон доказваше, че това не е сън. Елдридж хвърли признателен поглед на оръжието. Разбра защо е толкова висока цената му.

След половин час, изразходвал срещу братята на динозавъра всички заряди от четирите пистолета, Томас отново натисна бутона на хронокара.

Сега стоеше върху затревен хълм. Недалеч шумеше борова гора.

При мисълта, че това може би е целта на пътешествието му, сърцето му заби по-бързо.

От гората излезе нисък мъж, облечен с риза от грубо изработена кожа. В ръката си заплашително стискаше чепата тояга. Зад него се показаха още двадесетина също такива ниски, набити мъже. Вървяха право към Елдридж.

— Здравейте, момчета — миролюбиво ги поздрави той.

Вождът отвърна нещо на неговия език и с жест му показа да се приближи.

— Донесох ви благословени дарове — побърза да съобщи Томас и измъкна семената.

Но те не направиха никакво впечатление на вожда, а още по-малко на хората му. Не им трябваше нито торбата, нито празните пистолети, нито картофите. Почти бяха затворили кръга, а Елдридж не можеше да се сети какво искат.

Оставаха две минути до поредния скок. Пътешественикът рязко се обърна и побягна.

Диваците веднага го подгониха. Елдридж просто летеше сред дърветата. Няколко тояги профучаха над главата му.

Още една минута!

Спъна се в някакъв корен, падна, отново скочи на крака. Диваците го настигнаха.

Десет секунди. Пет. Време е! Посегна към бутона, но точно в този момент усети страхотен удар по главата. Той се олюля и се свлече на земята.

Когато отвори очи видя, че нечия тояга е оставила от хронокара само купчина натрошена пластмаса.

Замъкнаха го в една пещера. Пред входа й застанаха двама пазачи.

Отвън няколко мъже събираха сухи дърва. Жени и деца тичаха насам-натам. Съдейки по всеобщото оживление, явно се подготвяха да празнуват. Но Елдридж се досети, че основното ястие на празненството ще бъде самият той.

Пропълзя навътре в пещерата с надеждата да намери друг изход, но се натъкна на отвесна стена. Опипвайки наоколо, той се натъкна на странен предмет.

Ботуш!

Взе го и се приближи до светлината. Кафявият кожен ботуш беше точно копие на тези, с които беше обут. Изпробва го — беше му по мярка. Явно бе останал от първото пътешествие. Но защо е оставил тук ботуша си?

Елдридж усети, че вътре нещо му пречеше. Бързо го събу и извади от вътре една сгъната хартия. Бележката беше написана с неговия почерк.

„Много е глупаво, но някак си трябва да се обърна към самия себе си. Драги Елдридж? О’кей, нека бъде така.

Драги Елдридж, ти попадна в една заплетена история. Но не се тревожи — ще се измъкнеш! Оставям ти хронокара, за да се добереш до там, където трябва да отидеш.