Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Да.

Той кимна.

— Предполагам, че търсите и работа?

— Да.

— Имате късмет — каза шофьорът. — Работили ли сте като манекенка?

Сърцето й заби силно.

— Всъщност да — промълви тя.

— Сестра ми работи в една от големите модни къщи — сподели шофьорът. — Точно тази сутрин каза, че едно от момичетата е напуснало. Искате ли да проверите дали мястото все още е свободно?

— Би било чудесно — отвърна Ноел.

— Ще ви струва десет франка да ви закарам дотам.

Тя се намръщи.

— Струва си — увери я той.

— Добре.

Тя се облегна на седалката. Шофьорът потегли и се вля в лудото движение към центъра на града. Докато пътуваха, той бърбореше, но Ноел не чуваше нито дума. Тя поглъщаше гледките на своя град. Предполагаше, че поради затъмнението Париж е по-тих от обичайното, но за нея беше направо вълшебен. Притежаваше своя елегантност, стил, дори аромат. Минаха покрай Нотр Дам, прекосиха реката по Пон Ньоф към десния бряг и завиха към авеню „Фош“. В далечината Ноел виждаше Айфеловата кула, издигаща се над града. В огледалото за обратно виждане шофьорът наблюдаваше изражението й.

— Хубаво, а?

— Прекрасно — тихо промълви Ноел.

Все още не можеше да повярва, че е тук. Това беше царство, достойно за една принцеса… за нея.

Таксито спря пред мрачна сивокаменна сграда на улица „Прованс“.

— Пристигнахме — заяви шофьорът. — Два франка по брояча и десет — за мен.

— А как да бъда сигурна, че мястото все още е свободно? — попита Ноел.

Шофьорът сви рамене.

— Казах ви, че момичето е напуснало тази сутрин. Ако не искате да влезете, ще ви върна на гарата.

— Не — бързо рече Ноел.

Отвори портмонето си, извади дванадесет франка и ги подаде на шофьора. Той се вторачи в парите, после я погледна. Смутена, тя бръкна в портмонето и му даде още един франк. Мъжът кимна, без да се усмихне, наблюдавайки я как сваля куфара си от таксито. На тръгване Ноел го попита:

— Как се казва сестра ви?

— Жанет.

Ноел стоеше до бордюра и гледаше отдалечаващото се такси, после се обърна и погледна сградата. На вратата нямаше никакъв надпис, но тя предположи, че за известна модна къща това не е нужно. Всички би трябвало да знаят къде се намира. Все куфара си, приближи се до вратата и позвъни. След няколко мига отвори прислужница в черна престилка. Тя погледна безизразно Ноел.

— Да?

— Извинете — промълви Ноел, — разбрах, че има свободно място за менекенка.

Жената се втренчи в нея и примига.

— Кой ви праща?

— Братът на Жанет.

— Влезте.

Тя разтвори вратата и Ноел пристъпи в приемна, мебелирана в стил от началото на миналия век. От тавана висеше голям полилей, по стените имаше аплици, а през една отворена врата се виждаха стая, пълна със старинни мебели, и стълба, която водеше нагоре. Върху маса с красива инкрустация имаше броеве на „Фигаро“ и „Еко дьо Пари“.

— Почакайте тук. Ще проверя дали мадам Дели може да ви приеме.

— Благодаря — отвърна Ноел.

Остави куфара и се приближи до голямо стенно огледало. Дрехите й бяха измачкани от пътуването и тя съжали, че е дошла ей така, без да се поосвежи. Важно беше да направи добро впечатление. И все пак, докато се разглеждаше, съзнаваше, че е красива. Съзнаваше го без самонадеяност, просто приемаше красотата си като преимущество, което трябва да използва. В огледалото видя, че по стълбите слиза момиче, и се обърна. Имаше стройна фигура и хубаво лице, беше облечено в дълга кафява пола и блуза с вдигната яка. Очевидно манекените тук бяха от високо качество. Момичето се усмихна на Ноел и отиде в салона. След миг влезе мадам Дели. Беше над четиридесетте, ниска и трътлеста, със студени пресметливи очи. Ноел прецени, че роклята й струва поне две хиляди франка.

— Режина ми каза, че търсиш работа — проговори тя.

— Да, мадам — отговори Ноел.

— Откъде си?

— От Марсилия.

— Свърталище на пияни моряци — изсумтя мадам Дели.

Лицето на Ноел помръкна. Мадам Дели я потупа по рамото.

— Това няма значение, мила моя. На колко години си?

— На осемнадесет.

Мадам Дели кимна.

— Това е добре. Мисля, че ще се харесаш на клиентите ми. Имаш ли роднини в Париж?

— Не.

— Отлично. Можеш ли да започнеш веднага?

— О, да! — с готовност я увери Ноел.

Отгоре долетя смях и след миг по стълбите се появи червенокосо момиче под ръка с дебел мъж на средна възраст. Момичето носеше само тънко неглиже.

— Свършихте ли вече? — попита мадам Дели.

— Изтощих Анжела — ухили се мъжът. Изведнъж съзря Ноел. — Коя е тази малка красавица?