Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Моля ви, обърнете се, мисис Дъглас.

Тя се взираше в него, в очите й се четеше упорство. Доктор Казомидес внимателно я обърна настрана, вдигна нощницата й и тя почувства убождане в хълбока.

— Готово.

Катерин се обърна по гръб и прошепна:

— Вие току-що ме убихте. — Очите й се напълниха със сълзи на безсилие.

— Мисис Дъглас, знаете ли как ви намерихме? — попита тихо лекарят.

Тя понечи да поклати глава, но си спомни за болката. Гласът му беше внимателен.

— Мъжът ви ни заведе при вас.

Катерин го зяпна — не го разбираше.

— Завил погрешно и се загубил в пещерата. Не могъл да ви намери и обезумял. Извикал полицията и ние незабавно организирахме спасителна група.

Тя го гледаше все така неразбиращо.

— Лари… е извикал помощ?

— Беше в ужасно състояние. Обвиняваше себе си за случилото се.

Тя лежеше и се опитваше да осмисли, да свикне с тази нова информация. Ако Лари се беше опитал да я убие, той нямаше да организира спасителна група за търсенето й и да се тревожи за нейната безопасност. Почувства се ужасно объркана. Докторът я наблюдаваше съчувствено.

— Сега спете — рече той. — Ще дойда да ви видя утре сутринта.

Катерин беше повярвала, че мъжът, когото обича, е убиец. Разбираше, че трябва да каже на Лари и да помоли да й прости, но главата й натежа, очите й започнаха да се затварят. „Ще му кажа по-късно — помисли си. — Когато се събудя. Той ще разбере и ще ми прости. И всичко отново ще бъде чудесно, точно както преди…“

Събуди я внезапен остър гръм. Очите й широко се разтвориха, сърцето й бързо заби. По прозореца на спалнята яростно барабанеше пороен дъжд, светкавица заля всичко с бледосиня светлина, от която стаята заприлича на преекспонирана фотография. Вятърът блъскаше къщата, мъчеше се с писък да се промъкне вътре, дъждът трополеше като хиляди малки барабани по покрива и прозорците. През няколко секунди се чуваше зловеща гръмотевица, последвана от светкавица.

Катерин се беше събудила от гръмотевиците. Помъчи се да седне и погледна малкия часовник на нощното шкафче. Беше замаяна от успокоителното, което докторът й сложи, и трябваше да се напрегне, за да различи цифрите на циферблата. Беше три часът през нощта. Беше сама. Лари сигурно бе в другата стая, бдеше, разтревожен за нея. Трябваше да го види, да му се извини. Внимателно спусна крака от леглото и се опита да се изправи. Главата й се завъртя. Започна да пада, но се хвана за таблата на леглото, докато й мина. Тръгна неуверено към вратата. Усещаше мускулите си схванати и непривикнали. Главата й болезнено бумтеше. За миг постоя така, подпряла се на бравата, после отвори вратата и влезе в дневната.

Лари не беше там. В кухнята светеше и тя тръгна натам, залитайки. Лари стоеше прав с гръб към нея и тя го повика, но силна гръмотевица заглуши гласа й. Преди отново да го извика, в полезрението й се появи жена. Лари каза:

— За теб е опасно да… — виещият вятър отнесе останалите думи.

— Трябваше да дойда. Трябваше да се уверя, че…

— … ни видят заедно. Никой няма да…

— … казах ти, че това е моя грижа…

— Няма нищо, което да ни…

— … сега, докато спи.

Катерин стоеше като попарена, не можеше да помръдне. Сякаш чуваше стробоскопични звуци, бързи, пулсиращи фрази. Останалата част от изреченията се губеше във виещия вятър и гръмотевиците.

— … трябва да действаме бързо, преди тя да…

Катерин пак бе обзета от ужас, от неописуема сковаваща паника. Кошмарът е бил истина. Лари се опитваше да я убие. Трябваше да се махне оттук, преди да я открият, преди да я убият. Разтреперана, тя заотстъпва бавно назад. Блъсна една лампа, но успя да я хване, преди да е паднала на пода. Сърцето й биеше толкова силно, че Катерин се страхуваше да не го чуят въпреки гръмотевиците и дъжда. Стигна външната врата, отвори я и вятърът почти я изтръгна от ръцете й.

Излезе в нощта и затвори вратата след себе си. Студеният шибащ дъжд веднага я измокри до кости и чак сега тя осъзна, че е само по нощница. Но какво от това! Сега важното беше да избяга. През проливния дъжд виждаше светлините във фоайето на хотела. Би могла да отиде там и да помоли за помощ. Но дали ще й повярват? Спомни си изражението на доктора, когато му каза, че Лари иска да я убие. Не, ще помислят, че е истеричка, и ще я предадат на Лари. Трябваше да се махне от това място. Тя се отправи към стръмната камениста пътека, която водеше към селото.

Поройната буря я беше превърнала в кално хлъзгаво тресавище, което всмукваше босите й крака и я забавяше. Катерин имаше чувството, че тича в някакъв кошмар, че напразно се опитва да избяга със забавени движения, докато преследвачите й я гонят. Непрекъснато се подхлъзваше и падаше на земята, стъпалата й кървяха от острите камъни по пътеката, но тя дори не ги усещаше. Беше изпаднала в шок, движеше са като робот, падаше, повалена от някой порив на вятъра, ставаше и пак тръгваше надолу по пътеката към селото, без да знае къде отива. Вече не усещаше и дъжда.