Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Запали го и тънкият лъч освети дълъг тъмен коридор в древната скала. Катерин стоеше и се взираше в тунела.

— Изглежда толкова голяма — плахо каза тя. — Сигурен ли си, че не е опасно?

— Разбира се — отвърна Лари. — Тук водят ученици.

Катерин все още се колебаеше, искаше й се да останат при другите туристи. Струваше й се някак си опасно.

— Добре — продума тя.

Тръгнаха по прохода. Бяха изминали само няколко метра, но тъмнината погълна кръга светлина, идващ от главната пещера. Проходът рязко завиваше наляво, после надясно. Бяха сами в един студен, вечен, прастар свят. В светлината на фенерчето Катерин зърна лицето на Лари и отново забеляза предишното оживление. Точно такъв израз имаше и в планината. Стисна по-здраво ръката му.

Пред тях тунелът се разделяше на две. Катерин виждаше грубия камък на ниския таван там, където се разделяше в две посоки. Спомни си за Тезей и Минотавъра и се запита дали няма да се натъкнат на тях. Отвори уста да предложи да се връща, но преди да проговори, Лари каза:

— Ще вървим наляво.

Тя го погледна с надежда, че гласът й звучи нормално, и рече:

— Скъпи, не смяташ ли, че трябва да тръгваме обратно? Става късно. Ще затворят пещерите.

— Отворени са до девет — отвърна Лари. — Искам да намеря една пещера. Току-що открита. Казват, че наистина била фантастична.

Той продължи напред. Катерин се поколеба, търсеше извинение да не ходят нататък. Но в края на краищата защо пък да не разгледат и другите пещери? На Лари му доставяше удоволствие. Ако това му бе необходимо, за да бъде щастлив, тя бе готова да стане най-големият — как ли се казваше? — спелеолог на света.

Лари беше спрял и я чакаше.

— Идваш ли? — нетърпеливо подвикна той.

Тя се опита да се покаже ентусиазирана.

— Да. Само гледай да не ме изгубиш.

Лари не отговори. Тръгнаха по отклонението вляво, стъпвайки внимателно по камъчетата, които се ронеха под краката им. Лари бръкна в джоба си и след миг Катерин чу, че нещо пада на земята. Той продължи да върви.

— Не изпусна ли нещо? — попита тя. — Стори ми се, че чух…

— Ритнах един камък — отвърна Лари. — Да вървим по-бързо.

Продължиха напред, а Катерин не разбра, че след тях се размотава кълбото канап.

Тук таванът на пещерата беше по-нисък, стените — по-влажни и — Катерин се засмя на мислите си — по-злокобни. Тунелът пред тях сякаш започваше да се стеснява заплашително и злокобно.

— Това място май не ми харесва — проговори тя.

— Не ставай смешна, Кати, това е просто пещера.

— Как смяташ, защо сме единствените тук?

— Малко хора знаят за тази част — колебливо отвърна Лари.

Продължиха да вървят, докато Катерин загуби всякакво чувство за време и пространство.

Проходът отново започна да се стеснява, скалите от двете страни се нахвърляха върху тях с остри неочаквани издатини.

— Къде, мислиш, се намира това място? — попита Катерин. — Вече сигурно наближаваме Китай.

— Остава още малко.

Гласовете им звучаха неясно и глухо като повтарящо се, заглъхващо ехо. Застудя, но студът беше влажен и лепкав. Катерин потръпваше. В лъча на фенерчето откриха, че проходът пред тях отново се раздвоява. Спряха. Тунелът вляво беше по-голям от този вдясно.

— Трябва да сложат светоотразяващи пътни знаци — рече Катерин. — Вероятно сме отишли прекалено далеч.

— Не — отвърна Лари. — Сигурен съм, че е този вдясно.

— Наистина започна да ми става студено, скъпи. Хайде да се връщаме.

Той се обърна да я погледне.

— Почти стигнахме, Кати. — Стисна ръката й. — Ще те стопля, когато се върнем в бунгалото. — Видя нежеланието, изписано на лицето й. — Слушай, ако в следващите две минути не открием залата, ще се върнем. Става ли?

Катерин почувства, че на сърцето й олеква и признателно каза:

— Добре.

— Да вървим.

Завиха по тунела вдясно. Лъчът на фенерчето рисуваше тайнствени трептящи десени по сивата скала пред тях. Катерин погледна назад — беше тъмно като в рог. Сякаш фенерчето изрязваше светлина от ужасния мрак и я придвижваше няколко стъпки напред, затваряйки ги в малка светла утроба. Внезапно Лари спря.

— По дяволите!

— Какво има?

— Май преди малко сбъркахме на разклонението.

Катерин кимна.

— Добре, да се връщаме.

— Нека проверя. Чакай ме тук.

Тя го погледна изненадана.

— Къде отиваш?

— Ще се върна само няколко крачки. — Гласът му беше напрегнат и неестествен.

— Ще дойда с теб.

— Ако съм сам, ще стане по-бързо, Катерин. Само ще проверя при последното разклонение — рече нетърпеливо той. — След десет секунди съм тук.