Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Последното, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, беше, че вика Лари.

Лежеше на студения, влажен под на пещерата. Очите й бяха затворени, но съзнанието й изведнъж се пробуди и тя си помисли: „Лари иска да ме убие.“ Сякаш мисълта се беше съхранила в подсъзнанието й. В миг на просветление тя чу думите на Лари: „Влюбен съм в друга… Искам развод.“ Лари, който се приближава към нея в облака на върха на планината с протегнати ръце. Сети се как е погледнала надолу и е казала: „Има да слизаме цяла вечност“, а Лари бе отвърнал: „Не е толкова далеч“… Думите на Лари: „Не ни трябва водач… Май сбъркахме на разклонението. Чакай ме… След десет секунди съм тук…“ И после ужасяващата тъмнина.

Лари изобщо нямаше намерение да се връща. Помирението, меденият месец… всичко беше измама, част от плана му да я убие. През цялото време, докато тя самодоволно благодареше на Бога, че й е дал още една възможност, Лари е замислял как да я убие. И беше успял, защото Катерин знаеше, че никога няма да се измъкне оттук. Беше погребана жива в мрачна ужасна гробница. Прилепите си бяха отишли, но тя усещаше миризмата на гадната им слуз по лицето и тялото си и знаеше, че ще се върнат. Не бе сигурна, че ще запази разсъдъка си при още едно нападение. От тази мисъл отново се разтрепери и си наложи да диша бавно и дълбоко.

После отново чу звука и разбра, че няма да го понесе още веднъж. Започна като тихо бучене, но звуковата вълна се засилваше. Внезапно в тишината прокънтя мъчителен писък — пак и пак, а другият шум все повече се засилваше, в тъмния тунел се появи светлина. Катерин чу гласове, към нея се протягаха ръце, вдигнаха я, тя искаше да ги предупреди за прилепите, ала не можеше да спре да пищи.

Атина, 1946 година

Лежеше тиха и неподвижна, за да не я намерят прилепите, и стиснала здраво очи, се ослушваше да долови бръмченето на крилата им.

Мъжки глас каза:

— Цяло чудо е, че я открихме.

— Ще се оправи ли?

Беше гласът на Лари.

Изведнъж Катерин отново бе обзета от ужас. Сякаш всички клетки в тялото й крещяха и я предупреждаваха да бяга. Убиецът беше дошъл да я търси. Тя простена:

— Не…

И отвори очи. Беше в леглото си в бунгалото. В краката й стоеше Лари, а до него — някакъв непознат. Лари тръгна към нея.

— Катерин…

— Не ме докосвай! — Гласът й беше слаб и пресипнал. Тя се дръпна.

— Катерин! — По лицето на Лари се изписа отчаяние.

— Махнете го оттук — замоли Катерин.

— Още е в шок — каза непознатият. — По-добре почакайте в другата стая.

Лари се вторачи в Катерин, лицето му беше безизразно.

— Разбира се. Ще направя всичко за нея.

Обърна се и излезе. Непознатият се приближи. Беше нисък, дебел мъж с приятно лице и мила усмивка. Говореше английски със силен акцент.

— Аз съм доктор Казомидес. Преживели сте много неприятни моменти, мисис Дъглас, но ви уверявам, че ще се оправите. Леко сътресение на мозъка и силен шок, но след няколко дни ще бъдете съвсем добре. — Той въздъхна. — Би трябвало да затворят тези проклети пещери. Това е трети нещастен случай за последната година.

Катерин понечи да поклати глава, но спря, усетила пулсираща болка.

— Не беше нещастен случай — глухо промълви тя. — Той се опита да ме убие.

Докторът я погледна.

— Кой се опита да ви убие?

Устата й беше суха, езикът й бе надебелял. Трудно изговаряше думите.

— М-моят съпруг.

— Ами, какво говорите!

Не й вярваше. Катерин преглътна и отново опита:

— Той ме остави в пещерата, за да умра.

Лекарят поклати глава.

— Било е нещастен случай. Ще ви дам успокоително и когато се събудите, ще се чувствате много по-добре.

Обхвана я страх.

— Не! — примоли се тя. — Не разбирате ли? Аз няма да се събудя. Отведете ме оттук.

Докторът успокоително се усмихна.

— Казах ви, ще се оправите, мисис Дъглас. Имате нужда само от хубав дълъг сън.

Бръкна в черна лекарска чанта и затърси спринцовка.

Катерин се опита да седне, но изгаряща болка прониза главата й и тя изведнъж потъна в пот. Падна на леглото, главата й пулсираше непоносимо.

— Все още не бива да правите опити да се движите — предупреди я доктор Казомидес. — Преживели сте ужасно изпитание. — Извади спринцовката, напълни я с кехлибарена течност от един флакон и каза: — Обърнете се, моля. Когато се събудите, ще се чувствате нов човек.

— Няма да се събудя — прошепна Катерин. — Той ще ме убие, докато спя.

Лицето на лекаря бе угрижено. Той се приближи към нея.