Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Бил! — пресипнало възкликна тя. — Бил Фрейзър!

Той понечи да заговори и Катерин видя как възторгът в очите му премина в изненада и стъписване.

— Бил, скъпи, какво правиш тук?

— Дойдох в Атина по работа — обясни Фрейзър. — Не си ли получила телеграмата ми?

Катерин го гледаше и се опитваше да си спомни.

— Не знам — рече най-накрая тя и го покани в дневната, осеяна със стари вестници, пълни пепелници и чинии с остатъци от храна. Махна неопределено с ръка. — Извинявай, че е толкова разхвърляно, но бях заета.

Фрейзър загрижено я разглеждаше.

— Добре ли си, Катерин?

— Аз ли? Чувствам се фантастично. Ще пийнеш ли нещо?

— Часът е едва единадесет преди обяд.

Тя кимна.

— Прав си. Абсолютно прав си, Бил. Много е рано за алкохол и да ти кажа истината, ще пийна колкото да отпразнуваме идването ти. Ти си единственият човек на света, заради когото бих пила в единадесет преди обяд.

Фрейзър наблюдаваше ужасен Катерин, която стигна, залитайки, до бара и наля пълна чаша за себе и по-малко аз него.

— Харесва ли ти гръцкият коняк? — попита тя, докато му подаваше чашата. — По-рано го мразех, но човек свиква.

Фрейзър взе чашата и я остави.

— Къде е Лари? — тихо попита той.

— Лари? О, добрият стар Лари си лети някъде. Нали знаеш, че работи за най-богатия човек на света? Демирис притежава всичко, включително и Лари.

— Лари знае ли, че пиеш?

Катерин остави с трясък чашата и застана, олюлявайки се, пред него.

— Какви ги дрънкаш? — попита с възмущение. — Кой е казвал, че пия? Не ме нападай само защото искам да отпразнувам среща със стар приятел!

— Катерин — поде Фрейзър, — аз…

— Как смееш да идваш тук и да ме обвиниш, че съм пияница?

— Извинявай, Катерин — мъчително изрече той. — Виждам, имаш нужда от помощ.

— Грешиш — отвърна тя. — Нямам нужда от никаква помощ. Знаеш ли защо? Защото съм само… само… — Тя се замъчи да си спомни думата, но накрая се отказа. — Нямам нужда от помощ.

Фрейзър я изгледа и рече:

— Сега трябва да отида на една конференция. Хайде да вечеряме заедно.

— Добре — кимна тя.

Изпрати Бил Фрейзър, сетне с несигурни стъпки се отправи към спалнята, бавно отвори вратата на гардероба и се вгледа в огледалото от вътрешната страна. Застина като попарена. Не можеше да повярва на очите си, беше сигурна, че това е някаква ужасна оптическа измама. Още се чувстваше хубавото момиченце, обожавано от баща си, младата колежанка, на която Рон Питърсън каза в мотелската стая: „Господи, Кати, ти си най-красивото създание, което някога съм виждал!“ Бил Фрейзър я прегръщаше и й повтаряше: „Колко си красива, Катерин!“ Лари казваше: „Остани все така красива, Кати, ти си фантастична!“ Сега, както гледаше отражението си в огледалото, тя дрезгаво изграчи:

— Коя си ти?

И тъжната безформена жена в огледалото заплака — по противното, подпухнало лице потекоха безнадеждни, безсмислени сълзи.

След няколко часа на вратата се позвъни. Катерин чу гласа на Уилям Фрейзър.

— Катерин! Катерин, тук ли си?

После той отново натисна звънеца. Накрая се отказа и Катерин остана сама с непознатата в огледалото.

На другата сутрин в десет часа взе такси до улица „Патисион“. Лекарят се казваше Никодес, беше едър мъжага с бяла рунтава грива, мъдро лице, ласкави очи и непринудени обноски. Сестрата въведе Катерин в кабинета и доктор Никодес й посочи един стол.

— Седнете, мисис Дъглас.

Катерин седна — нервна и напрегната, като се опитваше да успокои треперенето на тялото си.

— Какво ви тревожи?

Тя понечи да отговори, но безпомощно млъкна. О, Господи, откъде да започне?

— Имам нужда от помощ — рече най-после.

Гласът й беше сух и дрезгав, мъчеше я жажда.

Лекарят се облегна, без да сваля очи от нея.

— На колко години сте?

— На двадесет и осем.

Катерин наблюдаваше израза му. Никодес се опита да скрие учудването си, но тя го забеляза и кой знае защо, й стана приятно.

— Американка ли сте?

— Да.

— В Атина ли живеете?

Тя кимна.

— От колко време живеете тук?

— От хиляда години. Дойдохме още преди пелопонеските войни.

Лекарят се усмихна.

— И аз понякога имам същото чувство.

Предложи й цигара. Тя посегна да я поеме, като се мъчеше да овладее разтрепераните си пръсти. Дори и да го забеляза, доктор Никодес не каза нищо. Подаде й огънче.

— От каква помощ имате нужда, мисис Дъглас?

Катерин го погледна безпомощно.

— Не знам — прошепна тя. — Не знам.

— Чувствате ли се болна?