Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

— Вървете си у дома.

Катерин преглътна.

— Аз… съм си у дома.

— Вървете си там, откъдето сте дошли.

— Искате да кажете в Америка?

— Където и да е. Махнете се оттук, бързо!

— Защо? — попита Катерин, Постепенно я обхвана ужас. — Какво има?

Старицата поклати глава. Гласът й беше дрезгав, трудно произнасяше думите.

— Тя е навсякъде около вас.

— Коя?

— Махнете се!

В гласа й имаше настойчивост, някакъв тънък, остър, пронизителен звук като на измъчващо се от болка животно. Катерин почувства, че косата й настръхва.

— Плашите ме — простена тя. — Моля ви, кажете ми какво има!

Старата жена клатеше глава, очите й бяха безумни.

— Махнете се, преди да ви настигне.

Катерин почувства, че я обзема паника. Беше й трудно да диша.

— Кой да ме настигне?

Лицето на старицата се изкриви от болка и ужас.

— Смъртта. Тя идва към вас.

Жената стана и изчезна в задната стаичка.

Катерин седеше неподвижна, сърцето й силно биеше, ръцете й трепереха и тя здраво ги стисна, за да ги успокои. Улови погледа на келнера и понечи да си поръча пиене, но се въздържа. Нямаше да позволи на една луда жена да провали светлото й бъдеще. Седя там, дишайки дълбоко, докато се овладя; след доста време се изправи, взе чантата и ръкавиците си и излезе от таверната.

Вън, на ослепително ярката слънчева светлина отново се почувства по-добре. Беше глупаво да се плаши от някаква бабичка. Това чудовище трябва да бъде арестувано, за да не плаши хората. „Отсега нататък ще си гадая само на сладки“ — помисли си Катерин.

Щом се прибра в апартамента и погледна дневната, сякаш я видя за пръв път. Гледката беше отчайваща. Всичко бе потънало в прах, из цялата стая бяха разхвърляни дрехи. Струваше й се невероятно, че в пиянския си унес не е забелязвала всичко това. Щеше да започне гимнастиката, като почисти основно. Отправи се към кухнята, когато чу шум от спалнята. Сърцето й тревожно се сви и тя предпазливо тръгна натам.

В стаята беше Лари. На леглото имаше затворен куфар, а той подреждаше багаж в друг куфар. Катерин го гледа известно време, после рече:

— Ако е за Червения кръст, вече им дадох.

Лари вдигна поглед.

— Заминавам.

— Пак ли с Демирис?

— Не — отговори той, без да спира. — Сам. Махам се оттук.

— Лари…

— Няма какво да обсъждаме.

Тя влезе в спалнята, мъчеше се да се овладее.

— Но, но… трябва да поговорим за много неща. Днес бях на лекар и той ми каза, че ще се оправя. — Думите й се изливаха като порой. — Ще спра да пия и…

— Кати, всичко е свършено. Искам развод.

Думите му й подействаха така, сякаш някой я бе цапардосал в стомаха. Стоеше и стискаше силно зъби, за да не избълва жлъчката, надигаща се към гърлото й.

— Лари — бавно промълви тя, за да не трепери гласът й. — Не те обвинявам за това, което изпитваш. И аз съм виновна, може би повече от теб, но всичко ще се промени. Ще се променя, наистина. — Катерин умоляващо протегна ръка. — Моля те само да ми дадеш възможност.

Лари я погледна в лицето — очите му бяха студени и презрителни.

— Влюбен съм в друга. От теб искам само да ми дадеш развод.

Катерин дълго стоя така, после се обърна, върна се в дневната и седна на дивана. Докато той събираше багажа си, тя разглеждаше гръцко модно списание. Чу гласа му:

— Моят адвокат ще се свърже с теб.

После вратата се трясна.

Седеше и внимателно разгръщаше страниците. Когато свърши, грижливо сложи списанието в средата на масата, отиде в банята, отвори аптечката, извади един бръснач и си преряза вените.

Атина, 1946 година

Призраци в бяло плаваха около нея, отдалечаваха се с тих шепот на език, който Катерин не разбираше, но затова пък разбираше, че е в ада и трябва да си плати за греховете. Бяха я вързали за леглото, това вероятно влизаше в наказанието, но тя пак беше доволна, защото усещаше как Земята се върти във Вселената и се страхуваше да не би без връзките да падне от планетата. Най-сатанинското беше, че всичките й нерви бяха извадени от тялото й. Катерин усещаше хилядократно по-силно всичко и вече не издържаше. От тялото й се разнасяха ужасяващи непознати шумове. Тя чуваше кръвта си, която течеше във вените като бучаща червена река. Чуваше ударите на сърцето си, като че ли великани биеха огромен барабан. Нямаше клепачи, бяла светлина струеше в мозъка й, заслепявайки я с яростта си. Всички мускули на тялото й потрепваха неспокойно като кълбо змии под кожата й, готови да нападнат.