Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Черните като маслини очи на Демирис го гледаха втренчено и напълно безизразно.

— Аз… просто си помислих, че бихте искали да знаете — неуверено довърши Метаксас.

Когато Демирис проговори, гласът му звучеше глухо.

— Личният живот на мис Паж си е нейна работа. Едва ли ще се зарадва, че някой я шпионира.

Челото на Метаксас се покри с капчици пот. Господи, беше преценил положението съвсем погрешно. А искаше само да бъде лоялен.

— Уверявам ви, господин Демирис, исках само да…

— Сигурен съм, смятате, че го правите в мой интерес. Грешите. Има ли нещо друго?

— Не, няма.

Метаксас се обърна и избяга.

Константин Демирис се облегна на стола и вдигна невиждащи очи към тавана.

В девет часа на другата сутрин Пол Метаксас получи нареждане да се яви в мините на Демирис в Конго. Десет дни трябваше да превозва оборудване от Бразавил до мината. В сряда сутринта при третия полет самолетът се разби в гъстата зелена джунгла. Не бяха открити следи нито от трупа на Метаксас, нито от самолета.

Две седмици, след като изписаха Катерин от болницата, Лари дойде да я види. Беше събота вечер. Катерин си приготвяше омлет в кухнята. Затова не чу отварянето на външната врата и не усети присъствието на Лари, докато не се обърна и не го видя на прага. Неволно подскочи. Мъжът й рече:

— Извинявай, че те изплаших. Просто минах да видя как си.

Катерин усети, че сърцето й бие по-бързо, и се презря, задето Лари още й действа така.

— Добре съм. — Обърна се и извади омлета от тигана.

— Мирише на хубаво — каза Лари. — Нямах време да вечерям. Ако няма да те затрудни много, ще ми направиш ли и на мен един?

Тя го изгледа, после сви рамене.

Приготви му вечеря, но присъствието му я разстрои толкова много, че не можа да хапне и залък. Той й разказваше за полета, който току-що беше извършил, и някакъв забавен анекдот за един от приятелите на Демирис. Беше старият Лари — сърдечен, очарователен и завладяващ, сякаш между тях не се бе случило нищо лошо, сякаш не беше разбил съвместния им живот.

След вечеря й помогна да измие и да изсуши съдовете. Стоеше до нея край умивалника и близостта му пораждаше у Катерин силен физически копнеж. Колко време беше минало? Дори мисълта за това й беше непоносима.

— Наистина ми беше много приятно — каза Лари с момчешката си усмивка — Благодаря, Кати.

И с това приключи — мислеше си Катерин.

След три дни телефонът иззвъня — Лари се обаждаше от Мадрид, за да й каже, че се връща, й я питаше дали ще вечеря с него същата вечер. Катерин стискаше телефонната слушалка и го слушаше колко приветливо и непринудено говори.

— Довечера съм свободна — каза тя.

Вечеряха в Турколимано, Пирея. Катерин почти не докосна храната. Присъствието на Лари твърде болезнено й напомняше други ресторанти, в които бяха вечеряли заедно, редица вълнуващи вечери в отдавна мъртвото минало, любовта, която щеше да стигне и на двамата за цял живот.

— Ти не ядеш, Кати. Искаш ли да ти поръчам нещо друго? — загрижено я попита той.

— Обядвах късно — излъга Катерин.

„Сигурно няма да ме покани друг път, но и да ме покани, ще откажа“ — мислеше си тя.

След няколко дни Лари й се обади и двамата вечеряха в чудесен ресторант в потайните лабиринти около площад „Синтагма“. Казваше се „Старото палмово дърво“ и в него се влизаше през дълъг прохладен пасаж, пред който растеше палма. Вечеряха отлично и пиха „Хима“ — леко сухо гръцко вино. Лари беше страшно забавен.

Следващата неделя я покани да дойде със самолета до Виена. Вечеряха в хотел „Захер“ и се върнаха в Атина същата вечер. Вечерта наистина беше прекрасна — с вино, музика, запалени свещи, но Катерин изпитваше мрачното чувство, че тя не й принадлежи, че е предназначена за онази, другата Катерин Дъглас, която отдавна беше умряла и забравена. Когато се прибраха в жилището, тя рече:

— Благодаря, Лари, беше прекрасен ден.

Той се приближи към нея, прегърна я и понечи да я целуне. Катерин се дръпна, тялото й се скова, обхвана я внезапна паника.

— Не — промълви тя.

— Кати…

— Не!

Той кимна.

— Добре. Разбирам.

Катерин трепереше цялата.

— Нима?

— Знам, че се държах много лошо — промълви Лари. — Ако ми дадеш възможност, бих искал да си оправим отношенията, Кати.

„Господи“ — рече си тя. Стисна устни, за да не заплаче, и поклати глава. Очите й блестяха от сълзи.

— Твърде късно е — прошепна Катерин.

И остана загледана във вратата след него.

През седмицата Лари отново й се обади. Изпрати й цветя с малка бележка, а след това миниатюрни птички от различни страни, до които пътуваше със самолета. Очевидно беше положил доста усилия, защото разнообразието беше удивително — птичките бяха от порцелан, от нефрит, от тиково дърво и Катерин беше трогната, че той не е забравил за тази нейна страст.