Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Катерин го погледна. Вървеше до нея — по-висок от другите мъже, хубав като гръцки бог. Реши, че ще поговори с него за това, преди да заминат. Все пак бяха на меден месец.

Минаха покрай някакво кино — „Паладиан“. Даваха два много стари американски филма. Катерин и Лари спряха да разгледат афишите.

— Имаме късмет — пошегува се тя. — „На юг от Панама“ с Роджър Прайър и Вирджиния Вейл и „Господин окръжният прокурор и делото Картър“.

— Не съм и чувал за такива филми — изсумтя Лари. — Това кино сигурно е по-старо, отколкото изглежда.

Вечеряха мусака, седнали отвън на площада под невероятната пълна луна. После се върнаха в хотела и се любиха. Беше прекрасен ден.

На сутринта тръгнаха с колата из красивата околност.

Поеха по тесен път, който се виеше край езерото и скалистия бряг, после лъкатушеше нагоре по хълма. По стръмния планински склон бяха накацали каменни къщи. Високо над езерото в гората съзряха бяла сграда, която приличаше на отколешен замък.

— Какво е това? — попита Катерин.

— Нямам представа — отвърна Лари.

— Хайде да видим.

— Добре.

Лари зави по черния път, който водеше към сградата. Минаха през поляна, по която пасяха кози. Пастирът ги изпроводи с поглед. Спряха пред пустия вход. Отблизо сградата приличаше на стара порутена крепост.

— Сигурно е изоставен замък на великан човекоядец — рече Катерин. — Като от приказките на братя Грим.

— Наистина ли искаш да разбереш какво е? — попита я Лари.

— То се знае. Може би идваме точно навреме, за да спасим изпаднала в беда девойка.

Лари й хвърли бърз странен поглед.

Слязоха от колата и се приближиха към масивната дървена порта, на която имаше огромно желязно чукало. Лари почука няколко пъти, зачакаха. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на летните насекоми в ливадата и шепота на вятъра в тревите.

— Сигурно няма никой — каза Лари.

— Или крият труповете — прошепна Катерин.

Изведнъж огромната порта започна да се отваря бавно със скърцане. Пред тях се появи облечена в черно монахиня.

Катерин се стресна и промълви:

— Извинете. Не знаехме каква е тази сграда. Няма никакъв надпис.

Монахинята ги изгледа, после с жест ги покани да влязат. Прекрачиха прага и се намериха в голям двор в средата на постройката. Беше странно тихо и Катерин изведнъж разбра какво й липсва — човешки гласове.

Обърна се към монахинята и я попита:

— Какво е това тука?

Жената поклати глава и им направи знак да почакат. Те я наблюдаваха как се отправя към стара каменна постройка в края на двора.

Зад сградата на нос, врязан в морето, се виждаше гробище, оградено с високи кипариси.

— Тук направо ме побиват тръпки — рече Лари.

— Като че ли попаднахме в друго столетие — отвърна Катерин.

Несъзнателно шепнеха от страх да не нарушат дълбоката тишина. По прозореца на главната сграда виждаха любопитни лица, които ги разглеждаха — все на жени, до една облечени в черно.

— Това е някаква лудница за набожни — отсъди Лари.

От сградата излезе висока слаба жена и бързо тръгна към тях. Беше в монашески одежди и имаше приятно приветливо лице.

— Аз съм сестра Тереза — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Просто минавахме оттук — отвърна Катерин — и мястото събуди любопитството ни. — Тя погледна лицата, надничащи от прозорците. — Не искаме да ви безпокоим.

— Нямаме честта да приемаме често гости — каза сестра Тереза. — Почти нямаме връзка с външния свят. Ние сме монахини от Кармелитския орден. Дали сме обет за мълчание.

— За колко време? — попита Лари.

— Завинаги — до края на живота. Аз съм единствената тук, на която е позволено да говори, и то само когато се налага.

Катерин огледа големия тих двор и се опита да не трепери.

— Никой ли не излиза оттук?

Сестра Тереза се усмихна.

— Не. Няма за какво. Живеем между тези стени.

— Извинете, че ви обезпокоихме — рече Катерин.

Монахинята кимна.

— Няма защо. Бог да ви пази.

Катерин и Лари излязоха, огромната порта бавно се затвори след тях. Катерин се обърна да я погледне. Беше като затвор. Но това място й се струваше дори по-лошо, може би младите жени сами бяха дошли тук да търсят покаяние. Спомни си лицата им — момичетата се бяха зазидали зад тези стени, далече от останалия свят, за да живеят до сетния си дъх в дълбоко постоянно мълчание — досущ като в гроб. Знаеше, че никога няма да забрави това място.

Атина, 1946 година