Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

Струваше й се, че всичко, което е постигнала в живота, дължи на омразата. Предателството на баща й я беше променило, беше я калило и ожесточило, беше я изпълнило с жажда за мъст, която Ноел можеше да утоли само ако си създаде свое царство, където да се чувства всемогъща, където никога никой нямаше да я предаде и тя никога нямаше да се почувства наранена. Най-после го беше постигнала. А сега беше готова да се откаже от него заради този мъж. Защото разбираше, че винаги е желала Лари да има нужда от нея, да я обича. Най-сетне той я обичаше и имаше нужда от нея. И в крайна сметка това беше истинското й царство.

Атина, 1946 година

За Лари следващите три месеца бяха от редките идилични периоди, когато всичко върви добре, дните вълшебно се преливат един в друг и на хоризонта няма нито едно облаче. Работеше това, което обичаше — управляваше самолети. Винаги, когато имаше свободно време, отиваше във вилата в Рафина и прекарваше с Ноел ден, уикенд или седмица. В началото се опасяваше това да не се превърне във воденичен камък, който да го привърже към толкова омразната домашна атмосфера, но всеки път, щом срещнеше Ноел, тя го омайваше все повече и той започна да очаква с нетърпение часовете с нея. Веднъж се наложи тя неочаквано да замине с Демирис, Лари отиде сам на вилата и откри, че го обземат гняв и ревност, щом си представи Ноел с Демирис. Когато се видяха следващата седмица, Ноел беше изненадана и доволна от неговото нетърпение.

— Явно съм ти липсвала — каза тя.

— Много — кимна той.

— Това е чудесно.

— Как е Демирис?

Ноел се подвоуми за миг.

— Добре е.

Лари забеляза колебанието й.

— Какво има?

— Спомних си нещо, което си ми казвал.

— Какво?

— Каза, че не обичаш да се криеш като престъпник. Аз също не обичам. Докато бях с Константин, исках да съм с теб. Веднъж ти казах, Лари, че те искам целия. Не се шегувам. Не искам да те деля с никого. Искам да се оженим.

Той се втренчи изненадан в нея — не беше очаквал това.

Ноел го наблюдаваше.

— Искаш ли да се ожениш за мен?

— Знаеш, че искам. Но как? Непрекъснато ми повтаряш какво ще направи Демирис, ако разбере за нас.

Тя поклати глава.

— Няма да разбере, ако сме умни и действаме както трябва. Той не ме притежава, Лари. Ще го напусна. Тогава не може да направи нищо. Прекалено горд е, за да се опита да ме спре. Един-два месеца по-късно ще напуснеш работа. Ще заминем някъде — поотделно, може би в Съединените щати. Там ще се оженим. Имам достатъчно пари. Ще ти купя чартърна авиокомпания или училище за летци, каквото поискаш.

Той слушаше думите й и претегляше какво би загубил и спечелил. Какво ли толкова губеше? Въшливото си място на пилот. При мисълта, че би могъл да притежава собствени самолети, бе обзет от трепет. Ще има свой „Мичъл“. Или може би един от новите „ДС–6“, току-що пуснати в производство. Четири звездообразни двигателя, осемдесет и пет пътници. И Ноел, да, той искаше Ноел. Господи, но защо изобщо се колебаеше.

— Ами жена ми? — попита Лари.

— Кажи й, че искаш развод.

— Не знам дали ще се съгласи.

— Не я питай — отвърна Ноел. — Кажи й го.

В гласа й прозвучаха категорични и неумолими нотки. Лари кимна.

— Добре.

— Няма да съжаляваш, любими. Обещавам ти.

За Катерин времето беше изгубило своя ритъм — денят и нощта се сливаха в едно. Лари почти непрекъснато отсъстваше, а тя отдавна беше престанала да се среща с приятелите им, защото вече нямаше сили да измисля извинения, нито да гледа хората в очите. Граф Папас настоя пет-шест пъти да я види, но най-после се отказа. Катерин установи, че може да общува с хората само индиректно — по телефона, с писма или телеграми. Видеше ли някого, се вцепеняваше и разговорите отскачаха от нея като искри от кремък. И времето, и хората й причиняваха болка и тя намираше утеха само в прекрасната забрава на алкохола. Той притъпяваше страданието, заглаждаше острите ръбове на обидата, укротяваше безмилостното слънце на действителността.

В началото, след като дойде в Атина, Катерин и Уилям Фрейзър често си пишеха писма, осведомяваха се за свои общи приятели и врагове. Но откакто започнаха проблемите й с Лари, тя не намираше сили да пише на Фрейзър. Не отговори на последните му три писма, а четвъртото изобщо не отвори. Просто не намираше сили за нищо извън микрокосмоса на самосъжалението, от който не можеше да се измъкне.

Беше получила телеграма и седмица по-късно тя все още лежеше неотворена на масата, когато на вратата се позвъни. Беше Уилям Фрейзър. Катерин го зяпна невярваща.