Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Когато стигнаха до палатката на интенданта, Ариета каза:

— Сестро, ще ви дадем още един последен шанс. Къде е Хайме Миро?

„Не ме ли питаха това преди? Или това беше някой друг? Тук ли бе или… всичко е ужасно неясно.“

— Той ме отвлече заради Раул, защото Моника го изостави и той мислеше…

— Добре. Щом искате да е по този начин — каза Ариета. — Ще видим дали не можем да ви освежим паметта.

— Да. Моля ви. Всичко е толкова объркано.

Няколко души от хората на Акока бяха влезли в палатката, заедно с някои от униформените войници на Состело.

Сестра Тереза погледна нагоре, мигайки зашеметено.

— Тези хора ще ме заведат ли в манастира сега?

— Ще направят нещо по-добро от това — ухили се Ариета. — Ще ви пратят на небето, сестро.

Мъжете се приближиха по-близо до нея, заобикаляйки я.

— Каква хубава рокля носиш — каза един войник. — Сигурна ли си, че си монахиня, скъпа?

— О, да — каза тя. Раул я наричаше скъпа. Това не бе ли Раул? — Разбирате ли, трябваше да си сменим дрехите, за да избягаме от войниците.

Но тези също бяха войници. Всичко бе объркано. Един от мъжете блъсна Тереза върху леглото.

— Не си хубавица, но нека видим как изглеждаш под дрехите.

— Какво правите?

Той се протегна и разкъса блузата й, докато друг разпра полата й.

— Не е лошо тяло за възрастна жена, нали, момчета?

Тереза изкрещя. Погледна нагоре към заобиколилите я мъже.

„Бог ще ги убие всичките. Няма да им позволи да ме докоснат, защото аз съм негова. Аз съм едно с Бога, пиейки от неговия извор на непорочност.“

Един от войниците освободи колана си. Момент по-късно тя почувства, че груби ръце разтварят краката й и когато един войник се просна отгоре й, усети твърдата му плът да прониква в нея. Изкрещя отново.

— Сега, Господи! Накажи ги сега.

Тя очакваше гръмотевицата и яркия блясък на светкавицата, която щеше да унищожи всички.

Втори войник се качи върху нея. Червена мъгла се спусна пред очите й. Тереза чакаше Бог да се намеси. Почти не усещаше мъжете, които издевателстваха над нея. Вече не възприемаше болката.

Лейтенант Ариета стоеше до леглото. След всеки пореден човек той питаше:

— Достатъчно ли е това, сестро? Може да спрете това всеки момент. Всичко, което се иска, е да ми кажете къде е Хайме Миро.

Сестра Тереза не го чуваше. Тя крещеше мислено: „Унищожи ги със своята мощ, Господи! Изтрий ги от лицето на земята така, както направи с грешниците в Содом и Гомора.“

Невероятно, но той не отвърна. Бе невъзможно, защото Бог е навсякъде. И той знаеше. Когато шести мъж легна върху нея, изведнъж дойде прозрението. Бог не я слушаше, защото не съществуваше. През всичките тези години тя се бе заблуждавала, боготворейки висша сила, и му бе служила вярно. Но висша сила не съществуваше. „Ако Бог съществуваше, той би ме спасил.“ Червената мъгла се вдигна от очите на Тереза и за първи път тя видя ясно заобикалящата я обстановка. В палатката имаше поне десетина войници, чакащи реда си да я изнасилят. Лейтенант Ариета стоеше до леглото, гледайки. Войниците на опашката бяха в пълна униформа, без да си дават труда да се съблекат. След като поредният войник ставаше, следващият клякаше над нея и момент по-късно започваше.

„Няма Бог, но съществува Сатаната и тези са неговите помощници — помисли сестра Тереза. — Те трябва да умрат. Всички.“

Докато войникът проникваше в нея, сестра Тереза сграбчи пистолета му от кобура и преди някой да успее да реагира, тя го насочи към Ариета. Куршумът го улучи в гърлото. След това тя насочи пистолета към другите войници и продължи да стреля. Четирима от тях се строполиха на пода, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят по нея. Войникът върху нея пречеше да се прицелят добре.

Сестра Тереза и нейният последен похитител умряха едновременно.

Хайме Миро се разбуди внезапно от движение в края на поляната. Измъкна се от спалния чувал и стана с пистолет в ръка. Когато се приближи, видя сестра Меган да се моли коленичила. Спря се, гледайки я. Имаше някаква неземна красота в образа на тази привлекателна жена, която се молеше в нощта всред гората. Хайме почувства раздразнение.

„Ако Феликс Карпио не бе изтървал, че се отправяме към Сан Себастиан, сега нямаше да бъда обременен със сестрата.“

Наложително бе да се добере до Сан Себастиан, колкото е възможно по-бързо. Полковник Акока и хората му бяха навсякъде около тях и измъкването от мрежата им само по себе си щеше да бъде трудно. Опасността нарастваше десетократно с тази жена, която ги забавяше.