Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Сякаш четейки мислите й, Рубио каза:

— Трябва да сте гладна. Ще отида да потърся някаква храна. Сама ще се справите ли?

— Да. Ще бъда добре.

Едрият мъж клекна до нея.

— Моля ви, не се плашете. Зная колко трудно трябва да е за вас да бъдете отново всред света след толкова много години в манастира. Сигурно всичко ви изглежда много странно.

Лучия погледна нагоре към него и каза тихо:

— Ще се опитам да се приспособя.

— Много сте смела, сестро. — Той стана. — Ще се върна скоро.

Рубио изчезна всред дърветата. Време беше да вземе решение. Имаше две възможности: можеше да избяга сега, да се опита да стигне до някой близък град и да размени златния кръст за паспорт и достатъчно пари, за да стигне до Швейцария, или да остане с този мъж, докато се отдалечат достатъчно войниците.

„Това ще бъде по-безопасно“ — реши тя.

Чу шум в гората и се обърна. Беше Рубио. Той се приближи до нея, усмихвайки се. В ръката си държеше баретата, натъпкана с домати, грозде и ябълки.

Седна на земята до нея.

— Закуска. Имаше хубаво тлъсто пиле, но огънят, от който щяхме да се нуждаем, за да сготвим, би ни издал. Има ферма точно на склона.

Лучия гледаше съдържанието на баретата.

— Изглежда чудесно. Прегладняла съм.

Той й подаде ябълка.

— Опитайте това.

Бяха свършили да ядат и Рубио говореше, но Лучия, погълната от мислите си, не слушаше.

— Десет години, казахте, че сте били в манастира, сестро?

Лучия се откъсна от размишленията си.

— Моля?

— Била сте десет години в манастира?

— О, да.

Той поклати глава.

— Тогава вие нямате представа какво се е случило през цялото това време.

— А… не.

— През последните години светът се промени много, сестро.

— Така ли?

— Да — каза откровено Рубио. — Франко умря.

— Не!

— О, да. Миналата година.

„И определи дон Хуан Карлос за свой приемник“ — помисли тя.

— Може би ви се струва трудно да повярвате, но за първи път човек стъпи на Луната. Това е истината.

— Наистина?

„Всъщност двама души — помисли Лучия. — Как се казваха? Нийл Армстронг и още някой си.“

— О, да. Североамериканци. А сега има и пътнически самолети, които пътуват по-бързо от звука.

— Невероятно!

„Изгарям от нетърпение да се кача на Конкорд“ — помисли Лучия.

Рубио се държеше по детски, много доволен, че й разкрива световните събития.

— Имаше революция в Португалия, а в Съединените щати и техният президент Никсън бе въвлечен в голям скандал и трябваше да се откаже от поста си.

„Рубио е наистина сладък“ — реши Лучия.

Той извади пакет цигари „Дукадос“, тежкия черен испански тютюн.

— Надявам се, че няма да се обидите, ако запаля, сестро?

— Не — каза Лучия. — Запалете.

Видя го как пали и в момента, в който димът достигна до ноздрите й, страшно й се прииска да запали.

— Мога ли да опитам и аз една?

Той я погледна с изненада.

— Искате да запалите цигара?

— Просто да опитам как е — каза Лучия бързо.

— О, разбира се.

Той й подаде пакета. Тя извади една цигара и я постави между устните си. Той я запали. Лучия вдъхна дълбоко и когато димът изпълни дробовете й, се почувства чудесно.

Рубио я гледаше с изненада.

Тя се закашля.

— Значи такъв е вкусът на цигарите.

— Харесва ли ви?

— Не съвсем, но…

Лучия дръпна още веднъж дълбоко с удоволствие. Господи, колко й беше липсвало това. Но знаеше, че трябва да бъде внимателна. Не искаше да събужда подозрения в него. Изгаси цигарата си, която държеше несръчно в пръстите си. Бе прекарала само няколко месеца в манастира и все пак Рубио бе прав. Изглеждаше странно да бъдеш отново всред света. Запита се какво ли правят Меган и Грасиела. А какво се беше случило със сестра Тереза? Дали я бяха пленили войниците?

Клепачите й започваха да натежават. Бяха прекарали дълга, изпълнена с напрежение нощ.

— Мисля, че трябва да подремна малко.

— Не се притеснявайте. Ще ви пазя, сестро.

— Благодаря ви — каза тя, усмихвайки се.

След секунди бе вече заспала.

Рубио Арсано гледаше към нея и си мислеше: „Никога не съм виждал жена като тази. — Тя бе духовно лице, посветила живота си на Бога, и все пак имаше нещо много земно в нея. Тази нощ се бе държала смело като мъж. — Ти си много особена жена — помисли Рубио Арсано, докато я гледаше как спи. — Малката сестра на Исус.“

Полковник Фал Состело изпушваше десетата си цигара. „Не мога да отлагам повече — реши той. — Най-добре е лошите новини да се казват веднага.“