Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Да оставите терористите да се крият зад монахините? Не, няма да поемаме никакви рискове.

Состело подбра десетина души за нападението и се постара те да бъдат тежко въоръжени. Движеха се безшумно в тъмнината нагоре по склона на планината. Луната се бе скрила зад облаците. Почти нямаше никаква видимост.

„Добре. Няма да могат да ни видят, като идваме.“ Когато хората му заеха позиция, полковник Состело извика, за да спази формално изискванията:

— Оставете оръжията си. Вие сте обградени. — И незабавно след това издаде командата. — Огън! Не спирайте стрелбата!

Десетина автоматични оръжия започнаха да сипят огън върху поляната.

Томас Санхуро нямаше никакъв шанс. Градушка от куршуми попадна в гърдите му и той бе мъртъв, преди още да падне на земята. Рубио Арсано бе на другия край на поляната, когато започна стрелбата. Видя, че Санхуро пада и понечи да отвърне на огъня, но се спря. Беше пълна тъмнина и войниците стреляха слепешката. Ако отговореше на огъня, щеше да издаде положението си.

За своя изненада той видя Лучия, сгушена на един метър от себе си.

— Къде е сестра Тереза — пошепна той.

— Нея… я няма.

— Стойте ниско долу — каза й Рубио.

Той сграбчи Лучия за ръката и те побягнаха на зиг-заг към гората, извън обсега на стрелбата. Докато бягаха, куршуми профучаваха опасно близко покрай тях, но секунди по-късно Лучия и Рубио бяха всред дърветата. Продължиха да бягат.

— Дръжте се за мен, сестро — каза той.

Те чуваха звука от нападателите си зад себе си, но постепенно той заглъхна. Бе невъзможно да се преследва когото и да било всред пълната тъмнина в гората.

Рубио се спря, за да даде възможност на Лучия да си поеме дъх.

— Засега ги загубихме — каза й той, — но трябва да продължим да се движим.

Лучия дишаше тежко.

— Ако искате да починете за минута…?

— Не — каза тя. Беше изтощена, но нямаше никакво намерение да се остави да я хванат. Не сега, когато беше с кръста. — Добре съм — каза тя. — Да се махаме оттук.

Полковник Фал Состело бе изправен пред провал. Един терорист бе мъртъв, но Бог знаеше колко са избягали. Не бе хванал Хайме Миро и държеше само една от монахините. Знаеше, че ще трябва да информира полковник Акока за случилото се и това никак не му допадаше.

Второто обаждане за Алън Тъкър до Елън Скот беше дори по-обезпокоително от първото.

— Попаднах на една доста интересна информация, мисис Скот — каза той предпазливо.

— Да?

— Прегледах архивите на някои стари вестници тук, надявайки се да попадна на повече информация за момичето.

— И? — тя се напрегна, очаквайки това, което знаеше, че ще последва.

Тъкър продължи с безизразен глас:

— Изглежда, че момичето е било изоставено по времето на вашата самолетна катастрофа.

Мълчание. Той продължи:

— Тази, при която загинаха вашият зет, съпругата му и дъщеря им Патриша.

Изнудване. Нямаше друго обяснение. Значи той бе разбрал.

— Правилно — каза тя предпазливо. — Трябваше да ви спомена за това. Ще ви обясня всичко, когато се върнете. Имате ли други новини за момичето?

— Не, но тя не може да се крие дълго. Търсят я в цялата страна.

— Обадете ми се веднага, след като я намерят.

Тя затвори телефона.

Алън Тъкър седеше, гледайки безмълвната телефонна слушалка в ръката си.

„Тя е много сдържана жена — помисли си той с уважение. — Питам се как би се чувствала, ако има партньор.“

„Сгреших като изпратих него — помисли Елън Скот. — Сега ще трябва да го спра. — А как щеше да постъпи с момичето? — Монахиня! Няма да я оценявам, докато не я видя.“

Секретарката й се обади по уредбата:

— Чакат ви в заседателната зала, мисис Скот.

— Идвам.

Лучия и Рубио продължаваха да се движат през гората, като се хлъзгаха и препъваха, борейки се с корени, храсти и насекоми. Всяка стъпка ги отдалечаваше от техните преследвачи.

Най-после Рубио каза:

— Може да спрем тук. Няма да ни открият.

Намериха се високо в планината всред гъста гора. Лучия легна на земята, опитвайки се да си поеме дъх.

Тя си припомни ужасната сцена, на която бе присъствала. Томас, застрелян без предупреждение.

„Мръсниците имаха намерение да ни избият всичките“ — помисли Лучия.

Единствената причина, поради която все още бе жива, бе човекът, който седеше до нея.

Рубио се изправи на крака и огледа терена около тях.

— Можем да прекараме остатъка от нощта тук, сестро.

— Добре.

Искаше й се да продължат да се движат, но знаеше, че се нуждае от почивка.