Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Високият мъж, наречен Рубио, й говореше.

— Разбирате ли, сестро? Трябва да бъдем много, много тихи.

— Да, разбирам.

„Разбирам повече, отколкото си мислите.“ Те нямаха представа, че Бог й позволи да прозре в злите им сърца. Томас Санхуро каза състрадателно:

— Разбирам колко ви е трудно на двете, но не се притеснявайте. Ще се погрижим да се доберете безопасно до манастира.

„Има предвид Ез. О, той е лукав. Той говори със сладките слова на дявола. Но Бог е в мен и той ме води.“

Тя знаеше какво трябва да направи. Но трябваше да бъде внимателна. Двамата мъже приготвиха спалните чували за жените, един до друг.

— Сега двете можете да поспите.

Жените се вмъкнаха в непривичните спални чували. Нощта бе невероятно ясна и небето бе отрупано с мигащи звезди. Лучия ги гледаше и си мислеше радостно:

„Само след няколко часа ще бъда по пътя си към свободата. Веднага щом заспят.“

Тя се прозя. Не си бе дала сметка колко е уморена. Дългото трудно пътуване и емоционалното напрежение си бяха взели своето. Клепачите й натежаха.

„Ще си почина за малко“ — помисли тя.

Тя заспа.

Сестра Тереза лежеше близо до Лучия, съвсем будна, борейки се с демоните, които се опитваха да я обсебят и да изпратят душата й в ада.

„Трябва да бъда силна. Бог ме изпитва. Била съм отлъчена, за да мога да намеря отново пътя към него. А тези мъже се опитват да ме спрат. Не бива да им позволявам.“

В четири часа сутринта сестра Тереза тихо седна и се огледа. Томас Санхуро спеше само на два-три метра от нея. Високият тъмен мъж, наречен Рубио, стоеше на пост в края на поляната, гърбом към нея. Тя виждаше силуета му на фона на дърветата.

Съвсем тихо сестра Тереза се надигна. Тя се поколеба, мислейки за кръста.

„Трябва ли да го нося със себе си? Но аз ще се върна тук съвсем скоро. Трябва да намеря сигурно място за него, докато се върна. — Тя погледна към спящата сестра Лучия. — Да. Ще бъде по-сигурно при моята сестра.“ — реши Тереза.

Тя се промъкна тихо до спалния чувал на Лучия и внимателно пъхна пакета в него. Лучия не помръдна. Сестра Тереза се обърна и влезе в гората, далеч от погледа на Рубио Арсано, и внимателно започна да се спуска надолу по склона към лагера на войниците.

Склонът беше стръмен и хлъзгав от росата, но Бог й бе дал крила и тя бързаше надолу, без да се препъне или да падне, към своето спасение.

Изведнъж в тъмнината пред нея изникна мъжка фигура.

— Кой е там? — обади се глас.

— Сестра Тереза.

Тя се приближи до часовоя, облечен във военна униформа, който бе насочил пушка към нея.

— Откъде идвате? — попита той.

Тя го погледна с пламтящи очи.

— Бог ме изпраща.

Часовоят я изгледа.

— Наистина ли? Сега?

— Да. Той ме изпрати да се срещна с полковник Акока.

Войникът поклати глава.

— По-добре му предайте, че не сте по вкуса на полковник Акока. Сбогом, сеньора.

— Вие не разбирате. Аз съм сестра Тереза от Цистерцианския манастир. Бях пленена от Хайме Миро и хората му.

Тя видя втрещеното изражение, което се появи на лицето му.

— Вие сте… Вие сте от манастира?

— Да.

— Този в Авила?

— Да — каза нетърпеливо Тереза.

Какво ставаше с този човек? Не разбираше ли колко е важно да бъде спасена от тези зли хора? Войникът каза предпазливо:

— Полковникът не е тук сега, сестро…

Това бе неочакван удар.

— …но командващият полковник Состело е тук. Мога да ви заведа при него.

— Той ще може ли да ми помогне?

— О, сигурен съм, че ще може. Последвайте ме, моля.

Часовоят не можеше да повярва на късмета си. Полковник Фал Состело бе изпратил безброй войници да претърсят района, но всичко бе безуспешно. Сега една от сестрите се бе натъкнала на лагера и се бе предала на него. Полковникът щеше да е много доволен.

Стигнаха до палатката, където полковник Фал Состело и заместникът му разглеждаха една карта. Мъжете вдигнаха поглед, когато влязоха часовоят и жената.

— Извинете ме, полковник. Това е сестра Тереза от Цистерцианския манастир.

Полковник Состело я изгледа с недоверие. През последните три дни цялата му енергия бе фокусирана върху това да открие Хайме Миро и монахините, а сега, тук пред него, стоеше една от тях. Имаше Бог.

— Седнете, сестро.

„Няма време за това“ — помисли сестра Тереза. Трябваше да го накара да разбере колко е спешно това.

— Трябва да бързаме. Те се опитват да ме върнат в Ез.

Полковникът бе озадачен.

— Кой се опитва да ви върне в Ез?

— Хората на Хайме Миро.