Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не разбирам как…

— Не буквално, полковник. Ние не използваме шахматна дъска. Използваме умовете си. Аз разбирам Хайме Миро може би по-добре от всеки друг на света. Зная как работи умът му. Знаех, че ще се опита да взриви язовира при Пуенте де Реина. Там пленихме трима от неговите помощници и само късметът помогна на Миро да се измъкне. Знаех, че той ще се опита да ги спаси и той знаеше, че аз знам това. — Акока сви рамене. — Не предвиждах, че той ще използва биковете, за да подпомогне бягството им.

В гласа му прозвуча нотка на уважение.

— Говорите така, сякаш го…

— Уважавам? Уважавам ума му. Мразя човека.

— Знаете ли накъде се е отправил Миро?

— Пътува на север. Ще го хвана до три дни.

Полковник Состело го зяпаше впечатлен.

— Най-после ще бъде мат.

Вярно бе, че полковник Акока разбираше Хайме Миро и начина, по който работеше умът му, но това не беше достатъчно за него. Полковникът се нуждаеше от някакво предимство, за да осигури победата и бе намерил такова.

— Как…?

— Един от терористите на Миро — каза полковник Акока — е информатор.

Рубио, Томас и двете сестри избягваха големи градове и се движеха по странични пътища, минавайки покрай стари каменни села с пасящи овце и кози и овчари, които слушаха музика и футболни мачове с транзисторните си приемници. Това бе живописно съжителство на миналото с настоящето, но умът на Лучия бе зает с други неща.

Тя се придържаше близо до сестра Тереза, очаквайки първата възможност да вземе кръста и да избяга. Двамата мъже бяха винаги до тях. Рубио Арсано бе по-сърдечният от двамата, висок, приятен на вид, жизнерадостен мъж.

„Простодушен селянин“ — реши Лучия.

Томас Санхуро бе слаб и оплешивяващ.

„Прилича повече на обущар, отколкото на терорист. Ще бъде лесно да надхитря и двамата.“

Те вървяха през равнините на север от Авила нощем, разхлаждани от ветровете, които духаха от планината Гуадарама. На лунната светлина равнините излъчваха натрапчива празнота. Минаваха покрай чифлици с жито, маслинови дървета, лозя и царевица. За да се хранят, намираха картофи и маруля, плодове от дърветата, яйца и пилета от кокошарниците.

— Цялото поле на Испания е един огромен пазар — каза Рубио Арсано.

— И целият е безплатен — ухили се Томас Санхуро.

Сестра Тереза беше напълно безразлична към заобикалящата я среда. Единствената й мисъл бе да стигне манастира в Мендавиа. Кръстът почваше да й натежава, но тя бе твърдо решила да не го изпуска от ръцете си.

„Скоро — мислеше тя. — Ще бъдем там скоро. Ние бягаме от Гетсиманската градина от нашите врагове към новата къща, която Бог ни е приготвил.“

— Какво? — попита Лучия.

Сестра Тереза несъзнателно бе проговорила на глас.

— Аз… нищо — промърмори тя.

Лучия я погледна по-внимателно. Възрастната жена изглеждаше разсеяна и неориентирана по отношение на това, което ставаше около нея. Лучия кимна към платнения пакет, който носеше Тереза:

— Трябва да е тежко — каза тя съчувствено. — Искате ли да го понося известно време?

Сестра Тереза притисна пакета по-силно към тялото си.

— Исус е носил по-тежък товар. Мога да нося това за него. Нали в Лука се казва: „Който иска да ме последва, нека се отрече от себе си, да понесе своя кръст всеки ден и да тръгне след мен.“ Ще го нося — каза тя с упорство.

В гласа й имаше нещо странно.

— Добре ли сте, сестро?

— Разбира се.

Сестра Тереза далеч не бе добре. Не беше в състояние да спи. Чувстваше се замаяна и трескава. Умът й отново й правеше номера.

„Не бива да позволявам да се разболея — мислеше тя. — Сестра Бетина ще ми се кара. — Но сестра Бетина я нямаше. Беше толкова объркано. И кои са тези мъже. — Не им вярвам. Какво искат от мен?“

Рубио Арсано се бе опитвал да подхване разговор със сестра Тереза, за да я накара да се почувства по-спокойно.

— Вероятно се чувствате странно отново във външния свят, сестро. Колко време прекарахте в манастира?

„Защо иска да знае?“ — помисли тя.

— Тридесет години.

— О, колко дълго. Откъде сте?

За нея бе болезнено дори да произнесе името.

— Ез.

Лицето му засия.

— Ез? Някога там прекарах едно лято на почивка. Прекрасен град е. Познавам го добре. Спомням си…

„Познава го добре. Колко добре? Познава ли Раул? Дали не го е изпратил тук Раул?“

И изведнъж истината й просветна като светкавица. Тези хора са изпратени, за да я върнат в Ез при Раул Жирадо. Те я отвличат. Бог я наказва за това, че е изоставила бебето на Моника. Сега беше сигурна, че бебето, което видя на селския площад във Вилякастин, е на сестра й.