Сидни Шелдън - Пясъците на времето

„Но това не е възможно, нали? Беше преди тридесет години — промърмори на себе си Тереза. — Те ме лъжат.“

Рубио Арсано я наблюдаваше, чувайки шепота й.

— Нещо не е наред ли, сестро?

— Не — отговори Тереза, отдръпвайки се.

Сега тя ги бе разкрила. Нямаше да им позволи да я върнат при Раул и бебето. Трябваше да стигне до манастира в Мендавиа и да предаде златния кръст и тогава Бог щеше да й прости за ужасния грях, който бе извършила.

„Трябва да бъда хитра. Няма да им позволя да разберат, че съм ги разкрила.“

Тя погледна към Рубио и каза:

— Чувствам се отлично.

Пресичайки безводните, изсушени от слънцето равнини, те стигнаха до едно малко село, където селянки, облечени в черно, перяха на един извор, покрит с навес от стари греди. Водата се вливаше и изтичаше от дълго дървено корито така, че бе винаги чиста.

Жените търкаха прането си върху каменни плочи и го изплакваха в течащата вода.

„Такава миролюбива гледка е — помисли Рубио. Тя му напомняше фермата, която беше изоставил. — Така изглеждаше Испания по-рано. Без бомби, без убийства. Ще имаме ли някога отново мир?“

— Добър ден.

— Добър ден.

— Дали бихме могли да пийнем? При пътуване се ожаднява много.

— Разбира се. Заповядайте.

Водата бе студена и освежаваща.

— Благодарим. Довиждане.

На Рубио не му се тръгваше.

Двете жени и придружителите им продължиха покрай коркови и маслинени дървета. Летният въздух бе изпълнен с мириса на зряло грозде и портокали. Минаваха покрай овощни градини с ябълки, череши, сливи и покрай ферми, огласени от звуците на пилета, прасета, кози.

Рубио и Томас отидоха напред, разговаряйки тихо помежду си.

„Говорят за мене. Мислят, че не зная плановете им.“ Сестра Тереза се приближи до тях, за да чуе какво казват.

— …награда от петстотин хиляди песети за главите ни. Разбира се, полковник Акока би платил повече за Хайме, но той не иска главата му. Иска тестисите му.

Мъжете се разсмяха.

Докато ги слушаше, убеждението на Тереза нарастваше.

„Тези хора са убийци, работещи за Сатаната, пратеници на дявола, които искат да ме обрекат на вечен ад. Но Бог е по-силен от тях. Той няма да им позволи да ме върнат вкъщи.“

Раул Жирадо бе до нея, усмихвайки се по начина, който тя така добре познаваше.

„Гласът!

— Моля?

— Чух ви да пеете вчера, вие сте чудесна. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала три метра муселин, моля.

— Разбира се. Насам… Леля ми е собственица на този магазин и се нуждае от помощ, така че реших да поработя за нея известно време.

— Сигурен съм, че би могла да имаш всеки мъж, който пожелаеш, Тереза, но се надявам, че би избрала мен.

Изглеждаше толкова красив.

— Никога не съм познавал такава като теб, скъпа.

Раул я взе в прегръдките си и я целуваше.

— Ще бъдеш красива булка.“

„Но сега съм Христова невяста. Не мога да се върна при Раул.“

Лучия наблюдаваше сестра Тереза внимателно. Тя говореше на себе си, но Лучия не можеше да различи думите.

„Тя е съсипана — помисли Лучия. — Няма да издържи. Ще трябва да взема кръста скоро.“

На свечеряване те видяха град Олмедо в далечината. Рубио спря.

— Там ще има войници. Да се изкачим на хълмовете и да заобиколим града.

Те се отклониха от пътя и изоставиха равнините, отправяйки се към хълмовете над Олмедо. Слънцето се скриваше зад върховете на планините и небето започна да потъмнява.

— Остават ни още няколко мили — каза успокоително.

Бяха достигнали върха на високия хребет, когато Томас Санхуро изведнъж вдигна ръка.

— Спрете — пошепна той.

Рубио се приближи до него и двамата заедно погледнаха отвъд билото към долината от другата страна. Там имаше войници, разположени на лагер.

— По дяволите! — пошепна Рубио. — Трябва да има цял взвод. Ще останем тук горе през цялата нощ. Вероятно те ще се изтеглят сутринта и ние ще можем да продължим. — Той се обърна към Лучия и сестра Тереза, стараейки се да не показва колко е разтревожен. — Ще прекараме нощта тук, сестри. Трябва да пазим тишина. Там долу има войници, а ние не искаме те да ни открият.

Това бе най-добрата новина, която би могла да чуе Лучия.

„Идеално — помисли тя. — Ще изчезна с кръста през нощта. Те няма да посмеят да ме последват заради войниците.“

За сестра Тереза новините имаха друг смисъл. Тя бе чула мъжете да споменават някого, наречен полковник Акока, — който ги търси.

„Те нарекоха врага полковник Акока. Но тези хора са врагът, така че полковник Акока трябва да ми е приятел. Благодаря ти, мили Боже, че ми изпрати полковник Акока.“