Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Той пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и след това набра телефонен номер. Когато чу гласа на Рамон Акока, каза:

— Полковник, снощи нападнахме лагер на терористи, в който ми бе казано, че се намира Хайме Миро и реших, че би трябвало да ви съобщя това.

Последва опасна тишина.

— Хванахте ли го?

— Не.

— Предприехте тази операция, без да се консултирате с мен?

— Нямаше време да…

— Но имаше време да оставите Миро да избяга. — Гласът на Акока бе изпълнен с ярост. — Какво ви накара да предприемете тази великолепно изпълнена операция?

Полковник Состело преглътна.

— Хванахме една от монахините от манастира. Тя ни заведе при Миро и хората му. Убихме един от тях при нападението.

— Но другите избягаха.

— Да, полковник.

— Къде е сега монахинята? Или и нея оставихте да избяга?

Тонът му беше покосяващ.

— Не, полковник — каза бързо Состело. — Тя е тук в лагера. Ние я разпитвахме и…

— Недейте. Аз сам ще я разпитам. Ще бъда там след час. Постарайте се да не я изпуснете, докато дойда.

Той затръшна слушалката.

Точно след час полковник Рамон Акока пристигна в лагера, където държаха сестра Тереза. С него бяха десетина души от Групата за специални операции.

— Доведете монахинята при мен — заповяда полковник Акока.

Сестра Тереза бе доведена до главната палатка, където Акока я очакваше. Когато тя влезе в палатката, той стана учтиво и се усмихна.

— Аз съм полковник Акока.

„Най-после“ — помисли тя.

— Знаех, че ще дойдете. Бог ми каза.

Той кимна любезно.

— Наистина ли? Добре. Моля седнете, сестро.

Сестра Тереза бе твърде нервна, за да седне.

— Вие трябва да ми помогнете.

— Ще си помогнем взаимно — увери я полковникът. — Вие избягахте от Цистерцианския манастир в Авила, така ли е?

— Да. Беше ужасно. Всички тези мъже. Те вършеха безбожни неща и… — Гласът й затрепера.

„И глупави неща. Оставихме теб и другите да избягате“ — помисли Акока.

— Как попаднахте тук, сестро?

— Бог ме доведе тук. Той ме изпитва така, както веднъж изпита…

— Освен Бог, също някакви мъже не ви ли доведоха ТУК? — попита търпеливо полковник Акока.

— Да. Те ме отвлякоха. Трябваше да избягам от тях.

— Вие казахте на полковник Состело къде може да намери тези мъже.

— Да. Злите хора. Раул е зад всичко това, разбирате ли? Той ми изпрати писмо и каза…

— Сестро, човекът, когото специално търсим, е Хайме Миро. Виждала ли сте го?

Тя потрепера.

— Да. О, да. Той…

— Отлично. Сега трябва да ми кажете къде мога да го намеря.

— Той и другите са на път към Ез.

Той се намръщи озадачен.

— Към Ез? Към Франция.

Думите й представляваха объркано бърборене.

— Да. Моника изостави Раул и той изпрати хора да ме отвлекат заради бебето, за да…

Той се опита да овладее нарастващото си нетърпение.

— Миро и хората му са се отправили на север. Ез е на изток.

— Не бива да им позволявате да ме върнат при Раул. Не искам да го видя никога повече. Разбирате това. Не бих могла да го видя…

Полковник Акока каза рязко:

— Въобще не ме интересува този Раул. Искам да знам къде мога да открия Хайме Миро.

— Аз ви казах. Той е в Ез и ме чака. Иска да…

— Вие лъжете. Мисля, че се опитвате да защитите Миро. Сега не искам да ви наранявам, затова ще ви попитам още веднъж. Къде е Хайме Миро?

Сестра Тереза го гледаше безпомощно.

— Не зная — пошепна тя и се огледа с блуждаещ поглед. — Не зная.

— Преди малко казахте, че е в Ез. — Гласът му бе като камшик.

— Да. Бог ми каза.

Полковник Акока изчерпа търпението си. Жената бе или слабоумна, или блестяща артистка. И в двата случая го вбесяваше с брътвежите си за Бога.

Той се обърна към Патрисио Ариета, неговия адютант.

— Паметта на сестрата се нуждае от подтикване. Заведете я в палатката на интенданта. Може би вие и вашите хора ще могат да й помогнат да си спомни къде е Хайме Миро.

— Да, полковник.

Патрисио Ариета и хората с него бяха част от групата, която бе нападнала манастира в Авила. Те се чувстваха отговорни за това, че бяха оставили четирите монахини да избягат.

„Е, сега можем да компенсираме това“ — помисли Ариета.

Той се обърна към сестра Тереза:

— Елате с мен, сестро.

— Да.

„Скъпи благословени Исусе, благодаря ти.“ Тя продължи да бърбори:

— Тръгваме ли сега? Няма да им позволите да ме заведат в Ез, нали?

— Не — увери я Ариета. — Не отивате в Ез.

„Полковникът е прав — помисли той. — Тя ни прави номера. Добре, ще й покажем някои нови игри. Чудя се дали ще лежи тихо, или ще крещи?“