Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не слушай приятелите си, Хайме — казваше баща му. — Това, което вършат, е криминално престъпление.

— Франко е заповядал да екзекутират десетина баски дори без съд. Ще вдигнем общонационална стачка. Баща ти ще се присъедини ли към нас?

— Татко…?

— Ние всички сме испанци, Хайме. Не бива да позволяваме никой да ни разделя.

Момчето се раздвояваше.

„Прави ли са приятелите ми? Страхливец ли е баща ми?“

Хайме вярваше на баща си.

И сега — решителна битка! Светът рухваше около него. Улиците на Гуерника бяха задръстени от крещящи тълпи, които се опитваха да избягат от падащите бомби. Около тях здания, статуи, тротоари експлоадираха в облаци от бетон и кръв.

Хайме, майка му, баща му и сестрите му стигнаха до голямата църква, единственото оцеляло здание на площада. Хората блъскаха по вратата.

— Пуснете ни! В името на Исус, отворете!

— Какво става? — извика бащата на Хайме.

— Свещениците са заключили църквата. Не искат да ни пускат.

— Да разбием вратата!

— Не!

Хайме погледна баща си с изненада.

— Не бива да влизаме насила в Божия дом — каза баща му. — Той ще ни защитава, където и да сме.

Твърде късно те видяха взвода фалангисти, които се появиха иззад ъгъла и откриха картечен огън, покосявайки невъоръжената тълпа от мъже, жени и деца на площада. Дори когато вече чувстваше куршумите да проникват в тялото му, бащата на Хайме сграбчи сина си и го повали на земята, предпазвайки го с тялото си от смъртоносната градушка от куршуми.

Зловеща тишина настана след нападението. Като от магия звуците на пушки, тропот от тичащи хора и викове изчезнаха. Хайме отвори очи и остана да лежи дълго, притиснат от тежестта на закрилящото го мъртво тяло на баща му. Баща му, майка му и сестрите му бяха мъртви, като стотици други. А преди техните тела стояха зад заключените врати на църквата.

Късно същата вечер Хайме напусна града и след два дни стигна Билбао, където се присъедини към ETA. Наборният офицер каза:

— Твърде млад си, за да постъпиш, синко. Би трябвало да ходиш на училище.

— Вие ще бъдете моето училище — каза Хайме Миро спокойно. — Ще ме учите как да се бия, за да отмъстя за убийството на семейството си.

Хайме бе неудържим. Биеше се за себе си и за семейството си и подвизите му станаха легендарни. Хайме планираше и изпълняваше смели нападения срещу фабрики и банки и провеждаше екзекуции над потисниците. Когато някой от хората му бе пленяван, той осъществяваше безумно смели акции за спасяването им.

Когато Хайме чу, че сформира Групата за специални операции, той се усмихна и каза:

— Добре. Забелязали са.

Никога не се запита дали рисковете, които поемаше, имаха нещо общо с думите „Баща ти е страхливец“, или дали се опитва да докаже нещо на себе си и на другите. Достатъчно бе, че отново и отново доказва своята смелост, че не се страхува да рискува живота си за това, в което вярваше.

Сега, поради това, че един от неговите хора бе говорил твърде свободно, беше обременен с една монахиня.

„Странно е, че Църквата е на наша страна сега. Но е твърде късно, освен ако те не уредят второ пришествие и включат майка ми, баща ми и сестрите ми“ — помисли той с горчивина.

Имаше моменти, в които Хайме чувстваше съжаление към монахинята и дори възхищение от начина, по който тя се държеше по време на трудното пътуване, въпреки своето отношение. Питаше се как другите се справяха с допълнителните задачи, с които Бог ги бе натоварил.

Поне имаше Ампаро Хирон. Вечер тя бе голямо облекчение за него.

„Тя е толкова всеотдайна, колкото и аз — помисли Хайме. — Има дори повече причини от мене да мрази правителството.“

Цялото семейство на Ампаро бе унищожено от армията на националистите. Тя бе изключително независима и изпълнена с решимост.

На разсъмване приближиха Саламанка, разположена на бреговете на река Тормес.

— Тук идват студенти от цяла Испания — обясни Феликс на Меган, — за да посещават университета. Той е може би най-добрият в Испания.

Хайме не слушаше. Мислеше за следващата си стъпка.

„Ако аз бях ловецът, къде бих поставил капана си?“ Той се обърна към Феликс:

— Ще пропуснем Саламанка. Има един хан извън града. Ще отседнем там.

Ханът беше малък, разположен встрани от туристическия поток. Към фоайето, което се охраняваше от рицарски доспехи, водеха каменни стъпала.

Когато групата се приближи до входа, Хайме каза на двете жени:

— Чакайте тук.

Той кимна към Феликс Карпио и двамата мъже изчезнаха.