Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Къде отиваме? — попита Меган.

Ампаро Хирон й хвърли презрителен поглед.

— Може би отидоха да търсят вашия бог.

— Надявам се, че ще го намерят — отговори Меган.

След десетина минути мъжете се върнаха.

— Чисто е — каза Хайме на Ампаро. — Ти и сестрата ще бъдете в една стая. Феликс ще бъде с мен.

Той й подаде ключ. Ампаро каза раздразнено:

— Скъпи, искам да бъда с теб, не с…

— Прави каквото ти казвам. Наглеждай я.

Ампаро се обърна към Меган:

— Добре. Тръгвайте, сестро.

Меган последва Ампаро в хана и нагоре по стълбите.

Стаята бе една от десетината, разположени по дължината на голия сив коридор на втория етаж. Ампаро отключи вратата и двете жени влязоха. Стаята бе малка, скромна и оскъдно мебелирана, с дървен под, стени с гола мазилка, легло, сламеник, олющена маса и два стола.

Меган огледа стаята и възкликна:

— Чудесна е.

Ампаро Хирон се обърна ядосана, мислейки, че Меган иронизира.

— На кого, по дяволите, се оплаквате от…

— Толкова е голяма — продължи Меган.

Ампаро я изгледа за момент, а след това се засмя. Разбира се, че ще изглежда голяма в сравнение с килиите, в които живееха сестрите.

Ампаро започна да се съблича.

Меган не можа да се въздържи да не я гледа. За първи път я виждаше на дневна светлина. Жената бе красива по земен начин. Имаше червена коса, бяла кожа и сочни гърди, талията й бе тънка, а бедрата й се люлееха, когато се движеше.

— Сестро, ще ми кажете ли нещо? Защо човек отива в манастир?

Отговорът на този въпрос бе прост. „Има ли нещо по-чудно от това да се посветиш на Божията слава?“

— Без да се замислям, бих могла да се сетя за хиляда причини — каза Ампаро.

Тя се приближи до леглото и седна.

— Може да спите на сламеника. От това, което съм чувала за манастирите, зная, че вашият бог не желае да се чувствате твърде удобно.

Меган се усмихна.

— Няма значение това. Аз се чувствам добре вътрешно.

В другата стая, през коридора, Хайме Миро се бе излегнал на леглото. Феликс Карпио се опитваше да се настани по-удобно на сламеника. И двамата бяха напълно облечени. Пистолетът на Хайме бе под възглавницата му. Пистолетът на Феликс бе на малката разнебитена масичка до него.

— Какво мислиш, че ги кара да го вършат? — попита Феликс.

— Да вършат какво, приятелю?

— Да се затварят в манастир за цял живот като затворници.

Хайме Миро сви рамене.

— Попитай сестрата. Страшно бих искал да пътуваме сами. Не ми харесва тази работа.

— Хайме, Бог ще ни благодари за това добро дело.

— Наистина ли вярваш в това? Не ме разсмивай.

Феликс не продължи темата. Не бе тактично да се говори с Хайме за католическата църква. Двамата мъже замълчаха, всеки погълнат от собствените си мисли.

Феликс Карпио мислеше:

„Бог остави сестрите в нашите ръце. Трябва да ги заведем в манастир благополучно.“

Хайме си мислеше за Ампаро. Желаеше я силно в момента.

„Тази проклета монахиня“ — помисли той.

Започна да се завива, когато се сети, че има още нещо, което трябваше да свърши.

В малкото тъмно фоайе долу мъжът на рецепцията седеше тихо, чакайки, докато новите гости заспят. С туптящо сърце вдигна слушалката и набра един номер. Отговори ленив глас:

— Полицейско управление.

Мъжът прошепна в слушалката на своя племенник:

— Флориан, тук са Хайме Миро и трима от неговите хора. Би ли се отказал от честта да ги хванеш?

На деветдесет мили на изток в една гориста местност по пътя за Пеняфиел спеше Лучия Кармине. Рубио Арсано седеше, наблюдавайки я. Не му се искаше да я събуди.

„Спи като ангел“ — помисли той.

Но изгревът наближаваше и бе време да се тръгва.

Рубио се наведе и прошепна нежно в ухото й:

— Сестра Лучия…

Лучия отвори очи.

— Време е да тръгваме.

Тя се прозя и се протегна мързеливо. Блузата й се бе разкопчала и част от гърдата й се показваше. Рубио бързо отмести погледа си встрани.

„Трябва да контролирам мислите си. Тя е невяста на Исус.“

— Сестро…

— Да?

— Аз… се чудя дали не бих могъл да ви помоля за една услуга — той почти се изчерви.

— Да?

— Аз… отдавна не съм се молил. Но съм възпитан като католик. Не бихте ли казала една молитва?

Това бе последното нещо, което очакваше Лучия. „От колко време самата аз не съм казвала молитва?“ — запита се тя.

Манастирът не се броеше. Докато другите се молеха, нейните мисли бяха заети с планове за бягство.

— Аз… не…

— Сигурен съм, че това ще подейства добре и на двамата.